Мидж потрепери и каза:
— Е, във всеки случай всичко приключи.
— Не съвсем. Нали удължиха следствието? А този симпатичен инспектор Грейндж е разпръснал хората си из цялата гора да плашат фазаните и да изскачат от най-неочаквани места.
— Какво търсят? — попита Едуард. — Револвера с който е бил застрелян Кристоу?
— По всяка вероятност. Дори идваха със заповед за обиск. Инспекторът се чудеше как да се извини, много е стеснителен, но аз им казах, че даже ни е забавно. Беше много интересно наистина. Не оставиха ъгълче, където да не погледнат. Аз ги придружавах и им посочих едно-две места, за които те изобщо не биха се сетили. Горкият инспектор Грейндж, направо се е смъкнал и все го дърпа ли, дърпа този свой мустак. Жена му трябва да го храни по-добре при тези тревоги, които има, но аз имам смътното подозрение, че тя е от онези, които се грижат повече балатума да свети от чистота отколкото да сготвят някое вкусно ядене. Което ми напомня, че трябва да се обадя на мисис Медуей. Интересно, слугите изобщо не понасят полицията. Снощното й суфле просто не ставаше за ядене. Суфлетата и сладкишите показват дали човек не е излязъл извън релсите. Ако не беше Гаджън, отдавна половината от тях да са напуснали. Вие двамата защо не отидете да се поразходите и да помогнете на полицаите да търсят револвера?
Еркюл Поаро седеше на пейката откъдето се виждаше кестенобата горичка. Той не изпитваше чувство за вина, че е влязъл в чужд имот, тъй като лейди Ангкател много мило го беше помолила да се разхожда където и когато си поиска.
В този момент Поаро разсъждаваше върху любезността на лейди Ангкател. От време на време до него достигаше пукането на някоя настъпана съчка и се мяркаха фигури между кестените долу в горичката.
Хенриета се появи на пътеката която водеше към алеята. Тя спря за секунда, когато видя Поаро, след това се приближи и седна до него на пейката.
— Добро утро, мосю Поаро. Тъкмо ходих да ви търся у вас. Седите така, сякаш сте на Олимп. Да не сте нещо като отговорник на лова? Какво търсят, револвера ли?
— Да мис Савърнейк.
— Дали ще го намерят, как мислите?
— Ще го открият. Дори смея да кажа, че ще го намерят съвсем скоро.
Тя го погледна въпросително.
— Значи ли това, че имате някаква идея къде се намира?
— Не. Но смятам, че ще го открият скоро. Дори е време да го открият вече.
— Говорите странни неща, мосю Поаро!
— Странни неща се случват тук. Много бързо се върнахте от Лондон, мадмоазел.
Лицето й стана по-сериозно. Тя се изсмя кратко и горчиво.
— Убиецът се връща на местопрестъплението, така ли? Това е старо суеверие, нали? Значи вие наистина мислите, че съм го извършила аз? Не ми вярвате, като ви казвам, че не бих, че не мога да убия никого?
Поаро не отговори веднага. Накрая той замислено каза:
— От самото начало ми се струва, че това престъпление е или много просто, толкова просто, че е трудно да повярваш в неговата простота, (а простотата мадмоазел, може да бъде странно объркваща), или е изключително сложно. Тоест, ние се борим срещу един ум, способен да мисли сложно и оригинално, така че всеки път, когато тръгнем към истината той ни отвежда по грешна следа, за да ни вкара в задънена улица. Тази очевидна безплодност на усилията ни не е истинска, тя е изкуствена тя е предварително планирана. През цялото време срещу нас действува един много остър и изобретателен ум, и то твърде успешно до този момент.
— Е — рече Хенриета — това какво общо има с мен?
— Умът, който се бори срещу нас, е творчески ум, мадмоазел.
— Разбирам. Значи аз излизам на преден план?
Тя замълча горчиво стиснала устни. От джоба на сакото си беше извадила един молив и сега разсеяно нахвърляше контурите на едно фантастично дърво върху боядисаната в бяло пейка като леко се мръщеше.
Поаро я наблюдаваше. Нещо се размърда в мозъка му — застанал в салона на лейди Ангкател следобеда в деня на убийството, загледан в купчинката листи с резултатите от бриджа, застанал край боядисаната масичка от ковано желязо в павилиона следващата сутрин и въпроса който беше задал на Гаджън.
Той каза:
— Това бяхте нарисували на листа с резултатите от бридж — някакво дърво.
— Да. — Хенриета като че ли се стресна от това което беше направила — Това е Игдразил, мосю Поаро. — Тя се засмя.
— Защо го наричате Игдразил?
Тя му обясни произхода на Игдразил.
— Значи когато „драскате“ (това е думата, нали?) винаги рисувате Игдразил?
— Да. Забавно е да си драскаш, нали?
— Тук на пейката върху резултатите от бриджа в павилиона в неделя сутрин…
Ръката която държеше молива се вдърви. Хенриета попита с глас, в който се долавяше безгрижно забавление: