— В павилиона ли?
— Да върху кръглата масичка.
— Трябва да е било в събота следобед.
— Не беше в събота следобед. Когато Гаджън изнесе чашите от павилиона около дванадесет часа на обяд в неделя, нямаше нищо нарисувано на масата Аз го попитах специално и той беше напълно сигурен.
— Значи трябва да е било… — тя се поколеба за секунда. — Разбира се, в неделя следобед.
Все още любезно усмихнат, Поаро поклати глава.
— Не мисля. В неделя целия следобед хората на Грейндж бяха около басейна — да фотографират тялото, да вадят револвера от водата. Бяха там, докато се смрачи. Ако някой е влизал в павилиона, щяха да го забележат.
Хенриета бавно рече:
— Сега си спомням. Отидох там доста късно, след вечеря.
Гласът на Поаро беше станал остър:
— Хората не „драскат“ в тъмното, мис Савърнейк. Нали не искате да кажете, че сте отишли в павилиона посред нощ, стояли сте в тъмното и сте рисували дървото на масата без да виждате нещо?
Хенриета спокойно отговори:
— Казвам ви истината. Съвсем естествено е да не ми вярвате. Вие си имате вашите идеи. Между другото, каква е Вашата идея?
— Смятам, че сте били в павилиона в неделя сутрин след дванадесет часа, когато Гаджън изнесе чашите. Стояли сте до масата да наблюдавате някого или да чакате някого и съвсем несъзнателно сте извадили молива и сте нарисували Игдразил, без да съзнавате какво правите.
— Не съм била в павилиона в неделя сутрин. Постоях малко на терасата, след това взех градинарската кошница и отидох при лехата с далиите, откъснах няколко цвята и почистих няколко изсъхнали маргарити. След това, точно в един часа, тръгнах към басейна. Вече разказах всичко това на инспектор Грейндж. Чак към един часа отидох до басейна, малко след като беше застрелян Джон.
— Това — каза Поаро — е вашата история. Но Игдразил, мадмоазел, свидетелствува за обратното.
— Била сам в павилиона и съм застреляла Джон, това ли искате да кажете?
— Били сте там и сте застреляли Джон, или сте били там и сте видели кой го е застрелял; или пък някой, който е знаел за Игдразил, умишлено го е нарисувал върху масата, за да хвърли подозрението върху вас.
Хенриета се изправи. Тя се обърна към Поаро с упорито вирната брадичка.
— Все още мислите, че аз съм застреляла Джон. Искате да докажете, че аз съм го направила. Е, тогава ще ви кажа нещо — никога няма да го докажете. Никога!
— Смятате, че сте по-умна от мен?
— Никога няма да го докажете — повтори Хенриета и като се обърна тръгна надолу по криволичещата пътечка към плувния басейн.
ГЛАВА XXVI
Инспектор Грейндж се отби в Рестхейвън на чаша чай при Поаро. Чаят беше точно това, което беше очаквал — изключително слаб, при това китайски.
„Тези чужденци — помисли си Грейндж — не умеят да правят чай. Никога няма да се научат.“ Но това нямаше голямо значение за него. Инспектор Грейндж беше обладан от такъв песимизъм, че наличието на още едно незадоволително нещо само го изпълваше с мрачно задоволство.
Той каза:
— Следствието трябва да приключи вдругиден, а докъде сме стигнали? Доникъде. Дявол да го вземе, този револвер все трябва да е някъде! Проклето място — километри гора наоколо. Ще ни трябва цяла армия, за да претърсим както трябва. Все едно да търсиш игла в купа сено. Кой знае къде може да е. Възможно е никога да не го намерим и трябва да сме готови за това.
— Ще го откриете — уверено каза Поаро.
— Е, поне здравата се поизпотихме.
— Рано или късно ще го намерите. Имам предчувствие, че ще е много скоро. Още една чаша чай?
— Нямам нищо против. Не, не го разреждайте повече.
— Да не е много силен?
— О, не, съвсем не е много силен. — Инспекторът едва успя да сподави ироничната си усмивка.
Той смръщено засърба белезникавата на цвят течност.
— Този случай ме обърна на маймуна, мосю Поаро, на истинска маймуна. Не мога да ги разбера тези хора. Изглеждат толкова услужливи, но всичко, което ти казват, те праща на… не знам къде си.
— Къде? — попита Поаро и погледна стреснато. — А, да, разбирам…
Инспекторът продължи да нарежда жалостиво:
— Да вземем револвера… сега Кристоу е бил застрелян, според медицинската експертиза, само минута-две преди вашето пристигане. Лейди Ангкател е била с кошница за яйца, мис Савърнейк е носила кошница, пълна с изсъхнали цветя, а Едуард Ангкател е бил облечен с широко ловджийско сако с големи джобове, пълни с патрони. Всеки от тях е можел да отнесе револвера със себе си. Не може да е скрит около басейна, защото моите хора обърнаха всичко наопаки, така че това е изключено.