Поаро кимна лекичко от своя ъгъл. Не можеше да има друго решение.
Отвън Ангкателови се спряха за малко да поговорят с Герда и сестра й. Герда носеше същите черни дрехи, а и лицето й беше със същото слисано и нещастно изражение. Този път Даймлерът го нямаше. Железниците, обясни Елси Патерсън, предлагали наистина много добри условия. Вземаш бързия влак до гара Ватерло, а оттам спокойно можеш да хванеш влака в 13:20 за Бексхил.
Лейди Ангкател стисна ръката на Герда и прошепна:
— Обаждай се, скъпа. Можем да хапнем заедно някой ден в Лондон. Предполагам, че от време на време излизаш по магазините, нали?
— Аз… не знам… — рече Герда Елси Патерсън каза:
— Трябва да побързаме, скъпа — влака — и Герда с облекчение тръгна.
Мидж каза:
— Бедната Герда. Единственото добро, което й донесе смъртта на Джон, е, че я отърва от твоето гостоприемство, Луси.
— Колко си нелюбезна Мидж. Никой не може да каже, че не съм полагала усилия.
— Тогава именно става още по-лошо, Луси.
— Е, добре поне, че всичко е свършило, нали? — каза лейди Ангкател, като им се усмихна ослепително. — С изключение, разбира се, на инспектор Грейндж. Много ми е мъчно за него. Как мислиш, дали ще се ободри, ако го поканим на обяд? Искам да кажа като наш приятел.
— Аз бих го оставил на мира, Луси — каза сър Хенри.
— Може би си прав — замислено отговори лейди Ангкател. — Още повече, че днешният обяд не е съвсем подходящ. Яребици и онова прекрасно суфле „Сюрприз“, на което мисис Медуей е такава майсторка. Това не е обяд като за инспектор Грейндж. За него бих поръчала една хубава пържола, малко недопечена, един солиден ябълков пай, а може би печени ябълки.
— Винаги си имала изключителен усет към храната, Луси. Мисля, че ще направим най-добре, ако веднага се насочим към яребиците. Звучат много апетитно.
— Мислех, че трябва да го отпразнуваме по някакъв начин. Чудесно е, нали, как винаги всичко завършва добре?
— Д-д-да.
— Знам какво си мислиш, Хенри, но не се тревожи. Аз ще се погрижа за това днес следобед.
— За какво говориш, Луси? Лейди Ангкател му се усмихна.
— Всичко е наред, скъпи. Просто ще оправя една дреболия. В погледа на сър Хенри се четеше определено съмнение. Като пристигнаха в имението Холоу, Гаджън дойде, за да отвори вратата на колата.
— Гаджън, всичко мина чудесно — каза лейди Ангкател. — Бъди така добър и съобщи на мисис Медуей и останалите. Зная колко ви беше неприятно и мога да ви уверя, че ние със сър Хенри високо ценим вашата лоялност.
— Много се притеснявахме за вас, милейди — каза Гаджън.
— Много мило от страна на Гаджън — каза Луси, докато влизаше в салона — но напълно излишно. Аз, може да се каже, почти се забавлявах през цялото време — беше толкова различно от това, с което си свикнал. Нямаш ли чувството, Дейвид, че подобно преживяване разширява кръгозора ти? Трябва да е абсолютно различно от Кеймбридж.
— Аз съм в Оксфорд — студено отбеляза Дейвид.
Лейди Ангкател разсеяно рече:
— О, да. Състезанието по гребане. Толкова английско, не намираш ли? — и се упъти към телефона.
Вдигна слушалката и както я държеше в ръка продължи:
— Дейвид, наистина се надявам, че ще ни гостуваш отново някой път. Много е трудно да опознаеш, хората когато има убийство, нали? И абсолютно невъзможно да проведеш един истински интелектуален разговор.
— Благодаря — каза Дейвид. — Но веднага щом се върна заминавам за Атина, в британския лицей.
Лейди Ангкател се обърна към съпруга си.
— Кой е в посолството сега? А, разбира се. Хоуп-Ремингтън. Не, не мисля, че Дейвид ще ги хареса. Техните момичета не са негов тип. Играят хокей и крикет и онази смешна игра дето хвърлят онова нещо в някаква мрежа.
Тя замълча и погледна слушалката в ръката си.
— Защо съм хванала това нещо?
— Може би си искала да се обадиш на някого по телефона — каза Едуард.
— Не мисля — тя сложи слушалката обратно на мястото й. — Обичаш ли телефоните, Дейвид?
Дейвид с раздразнение си помисли, че този въпрос беше напълно в стила на Луси, въпрос, на който човек не би могъл да даде никакъв смислен отговор. Той хладно отвърна, че навярно телефоните са много полезни.
— Искаш да кажеш — рече лейди Ангкател — като месомелачките? Или ластиците? Все пак човек не може…
Тя млъкна щом Гаджън се появи на вратата, за да обяви, че обядът е сервиран.
— Нали обичаш яребици? — загрижено попита лейди Ангкател Дейвид.
Дейвид отговори утвърдително.
— Понякога ми се струва, че Луси не е съвсем с всичкия си — каза Мидж на Едуард по-късно, докато двамата вървяха нагоре към гората.
Яребиците и суфлето бяха наистина превъзходни, а и приключването на следствието беше свалило някакъв товар от тях.