Едуард изрече замислено:
— Винаги съм смятал, че Луси има изключителен ум, който се проявява като играта с липсващите думи. Смесва метафорите — чукът подскача от пирон на пирон, но никога не пропуска да уцели всеки един точно по главичката.
— Въпреки всичко — сериозно каза Мидж — понякога се плаша от нея. — След малко допълни, леко потрепервайки: — И това място ме плаши напоследък.
— Имението Холоу ли? Едуард я погледна удивен.
— Винаги малко ми е напомняло за Ейнсуик — каза той. — Разбира се, не е истински Ейнсуик…
Мидж го прекъсна:
— Точно това е, Едуард. Винаги съм се плашила от неща, които не са истински. Не знаеш какво се крие зад тях. Прилича на… на маска.
— Недей да фантазираш, малка Мидж.
Това вече беше старият, леко снизходителен тон от миналите години. Тогава го беше харесвала но сега я притесняваше. Опита се да му обясни, да му покаже, че зад това, което той наричаше фантазиране, всъщност се криеха контурите на една смътно предугаждана действителност.
— В Лондон се бях отърсила от това чувство, но сега, когато отново съм тук, то пак се връща. Чувствувам, че всички знаят кой е убил Джон Кристоу и че единственият човек, който не знае, съм аз.
Едуард нервирано каза:
— Защо трябва да мислим и да говорим за Джон Кристоу? Той е мъртъв. Мъртъв и погребан.
Мидж прошепна:
„Той е мъртъв и погребан, мила. Той е мъртъв и погребан.
Над главата му расте трева, — над краката му е камък.“
Тя улови ръката на Едуард.
— Кой го уби, Едуард? Мислехме, че е Герда, но не е тя. Тогава кой? Кажи ми ти какво мислиш? Може би е някой, когото не познаваме?
Той й отговори все така нервирано:
— Всички тези размишления ми се струват твърде безполезни. При положение, че полицията не може да открие убиеца или не може да открие достатъчно доказателства, значи трябва да забравим за всичко.
— Да, но не знаем.
— А защо ни е да знаем? Какво общо има Джон Кристоу с нас?
„С нас, помисли си тя, с Едуард и мен? Нищо!“ Много утешителна мисъл — тя и Едуард, двамата свързани в едно цяло. И все пак… и все пак…, макар Джон Кристоу да беше положен в гроба, макар да му бяха прочели последната молитва, той не беше погребан достатъчно дълбоко. Той е мъртъв и погребан, мила… Но Джон Кристоу не беше мъртъв и погребан, нищо, че на Едуард много му се щеше да е така. Джон Кристоу продължаваше да е тук, в имението.
Едуард попита:
— Къде отиваме?
Нещо в гласа му я изненада. Тя каза:
— Хайде да се изкачим на хълма. Искаш ли?
— Щом желаеш.
Поради някаква причина той се съгласи неохотно. Тя се питаше защо. Обикновено той обичаше да се разхожда по тези места. Те двамата с Хенриета почти винаги… Нещо я преряза при тази мисъл. Те двамата с Хенриета! Мидж попита:
— Тази есен минавал ли си оттук?
Той сковано каза:
С Хенриета се разходихме тук първия следобед.
Продължиха да вървят в пълно мълчание. Стигнаха върха и седнаха върху поваления дънер.
Мидж си помисли: „Сигурно двамата с Хенриета са седели тук.“
Тя започна да върти пръстена около пръста си. Диамантът студено проблясваше срещу нея. („Не смарагди“ — така беше казал той.)
Тя се насили да каже:
— На Коледа ще бъде прекрасно в Ейнсуик.
Той не даде знак, че я е чул.
Беше някъде много далеч.
„Сега си мисли за Хенриета и Джон Кристоу“ — мина й през ума. — „Той е седял тук и е казал нещо на Хенриета или тя нещо му е казала. Хенриета може и да знаеше какво не иска, но Едуард все още й принадлежеше. Винаги щеше, мислеше си Мидж, да принадлежи на Хенриета.“
Болката я връхлетя отново. Щастливият свят, в който беше живяла последната седмица, се пръсна като сапунен мехур.
Тя си помисли: „Не мога да живея така — Хенриета никога да не напусне мислите му. Не мога. Не мога да го понеса“
Вятърът разнесе въздишката си между дърветата — листата вече падаха бързо, по клоните бяха останали само кафевите.
— Едуард! — каза Мидж.
Нейният настойчив глас го сепна и той обърна глава:
— Да?
— Съжалявам, Едуард — устните й трепереха, но тя се насили гласът й да звучи спокойно и хладнокръвно. — Длъжна съм да ти го кажа. Няма никакъв смисъл. Не мога да се омъжа за теб. Нищо няма да излезе от това, Едуард.
— Но, Мидж, Ейнсуик… — опита се да започне той.
Тя го прекъсна:
— Не мога да се омъжа за теб единствено заради Ейнсуик, Едуард. Ти… ти трябва да го разбереш.
Той отново въздъхна. Въздишката му беше като ехото на капещите листа.
— Разбирам какво ми казваш — рече той. — Сигурно си права.
— Беше много мило от твоя страна, много мило да ми направиш предложение, но от това нищо няма да излезе, Едуард. Просто нищо.