(„Добре де, нали затова се ожени за нея? От какво се оплакваш тогава? След онова лято в Сан Мигел…“)
Интересно наистина — всичко, което го дразнеше в Герда, той страстно копнееше да открие в Хенриета. Това, което го дразнеше в Хенриета (не, дразнеше не беше точната дума, Хенриета просто го ядосваше), това, което го ядосваше, беше непоколебимата й честност към него. А това бе толкова различно от отношението й към света като цяло. Веднъж й беше казал:
„Ти си най-големият лъжец, когото някога съм познавал.“
„Може би.“
„Готова си да говориш на хората само това, което искат да чуят.“
„Това винаги ми е изглеждало много по-важно.“
„По-важно, отколкото да кажеш истината?“
„Много повече.“
„Тогава защо, господи, не ме излъжеш поне веднъж?“
„Наистина ли го желаеш?“
„Да“
„Съжалявам, Джон, но не мога да го направя.“
„Предполагам, че много често знаеш какво искам да чуя.“
Хайде сега, не трябва да започва да мисли за Хенриета. Ще я види още този следобед. Това, което трябва да направи сега, е да се заеме с работата си. Да натисне звънеца и да прегледа тази проклета жена. Още едно болно същество! Частица истинско страдание и всичко останало — хипохондрия! А защо да не се радва на лошото си здраве, щом може да си плати за това? Тя беше пълната противоположност на мисис Грабтри.
Той продължаваше да седи неподвижно. Беше страшно уморен, струваше му се от векове. Цялото му същество беше изпълнено от едно желание.
Внезапно в съзнанието му изплува мисълта: „Искам да си отида у дома.“
Почти се вцепени от изненада. Откъде беше дошло това желание? И какво означаваше? Дом? Той никога не беше имал истински дом. Родителите му бяха живели колкото в Англия, толкова и в Индия и цял живот го бяха възпитавали разни лели и чичовци. Една неделя тук, една неделя там. Първият му постоянен дом беше тази къща на Харли Стрийт.
Това ли беше домът му? Той поклати глава. Не, не беше. Научният му интерес се пробуди. Какво означаваше този израз, така неочаквано нахлул в съзнанието му?
„Искам да си отида у дома.“
Трябваше да има нещо зад него.
Той притвори очи и се опита да стигне до същината му. Пред очите му изплува блестящата синева на Средиземно море, палмите и кактусите, усещаше прашния дъх на горещото лято и хладната ласка на водата Сан Мигел!
Това го стресна и обърка. От години не се беше сещал за Сан Мигел. Знаеше, че не иска да се върне там. Сан Мигел принадлежеше на миналото.
Оттогава бяха изминали дванадесет… четиринадесет… не, петнадесет години. Беше постъпил правилно! Решението му беше абсолютно правилно! Беше лудо влюбен във Вероника, но нищо нямаше да се получи. Вероника щеше да го обсеби целия. Тя беше пълен егоист и не го криеше. Вероника беше заграбила всичко, което искаше, но него не успя! Изплъзна й се. Лошо постъпи с нея. Чисто и просто я заряза! Но истината беше, че Вероника никога нямаше да му позволи да живее своя собствен живот. Тя виждаше Джон само като придатък към себе си.
Вероника беше безкрайно учудена, когато Джон отказа да замине с нея за Холивуд.
Беше му заявила с надменен тон: „Ако наистина държиш да бъдеш лекар, предполагам, че би могъл и там да получиш научна степен, въпреки че не е необходимо. Имаш от какво да живееш, а и аз ще получавам купища пари.“
На което той й бе отвърнал разпалено:
„Но аз държа на професията си и възнамерявам да работя с Радли.“
Неговият ентусиазиран младежки глас беше изпълнен със страхопочитание.
Вероника го бе погледнала с пренебрежение:
„Онова смешно и надуто старче?“
„Онова смешно и надуто старче — ядно й бе отвърнал Джон — е автор на един от най-ценните изследователски трудове върху болестта на Прат…“
Тя го бе прекъснала:
„На кого му пука за болестта на Прат?“
След това му бе говорила за прекрасния калифорнийски климат и за удоволствието да пътуваш по света. Накрая бе казала:
„Няма да ми хареса без теб. Желая те, Джон, имам нужда от теб.“
А след това той й бе направил (най-изумителното, според Вероника) предложение — да зареже Холивуд, да се оженят и да заживеят в Лондон.
Това я бе развеселило, но тя остана твърда. Обичала го, трябвало да се оженят и да заминат заедно за Холивуд. Тя нямаше никакви съмнения по отношение на красотата си и нейната сила.
Оставаше му само едно. Писа й и развали годежа. Беше страдал горчиво, но знаеше, че постъпва правилно. Върна се в Лондон и започна работа с Радли, а след една година се ожени за Герда, която по нищо не приличаше на Вероника.