Тя беше стаила в себе си надеждата, че той ще спори с нея, ще я убеждава, но той изглежда изпитваше същите чувства. Тук, разделени от невидимия, но осезаем дух на Хенриета, очевидно и той разбираше, че от брака им нямаше да се получи нищо.
— Да — мислите му отекнаха като ехо на нейните думи, — нищо няма да излезе.
Тя извади пръстена от пръста си и му го подаде. Тя винаги щеше да обича Едуард, Едуард винаги щеше да обича Хенриета и животът им щеше да бъде истински ад. Тя каза с малко по-бодър глас:
— Пръстенът е прекрасен, Едуард.
— Бих искал да го задържиш, Мидж. Моля те.
Тя поклати глава.
— Не мога да го направя.
Той се опита да се пошегува:
— Няма да го дам на никой друг, да знаеш.
Държаха се като стари приятели. Той не знаеше и никога нямаше да узнае какво изпитва тя. Раят на тепсия — само че тепсията се беше разбила на безброй парчета и сега раят се изплъзваше между пръстите й, а може би той никога не е бил там.
Този следобед Поаро прие своя трети посетител.
До този момент при него бяха идвали Хенриета Савърнейк и Вероника Крей. Сега го посети лейди Ангкател. Тя се носеше по пътеката ефирна като някоя фея.
Той отвори вратата и я посрещна с усмивка.
— Дойдох да ви видя — обяви лейди Ангкател.
Така една фея от вълшебния свят би удостоила с благоволението си някой обикновен смъртен.
— Очарован съм, мадам.
Той я поведе към всекидневната си. Тя се разположи на канапето и му се усмихна отново.
Еркюл Поаро си помисли — „Тя е стара, косата й е посивяла, има бръчки по лицето. И все пак притежава магията на чара, винаги ще бъде чаровна…“
Лейди Ангкател меко каза:
— Искам да направите нещо за мен.
— Да, лейди Ангкател?
— Да започнем с това, че искам да разговарям с вас за Джон Кристоу.
— За Джон Кристоу ли?
— Да. Струва ми се, че единственото нещо, което трябва да се направи, е да сложим точка на целия случай. Надявам се, че разбирате какво имам предвид, нали?
— Не съм сигурен, че ви разбирам, лейди Ангкател. Ослепителната й усмивка отново проблесна очарователно и тя сложи нежната си бяла ръка върху неговата.
— Скъпи мосю Поаро, вие чудесно знаете. Полицията ще слухти за притежателя на онези отпечатъци, няма да го намери и в края на краищата ще зарежат всичко. Боя се обаче, че вие няма да го направите.
— Не, няма да зарежа така този случай — отговори Поаро.
— Точно така си мислех. Затова дойдох при вас. Значи вие искате истината нали така?
— Да мадам, искам истината.
— Виждам, че не съм се изразила съвсем ясно. Опитвам се да разбера защо няма да изоставите този случай. Не е заради репутацията ви, или пък защото изгаряте от желание да пратите убиеца на бесилото (много неприятна смърт, винаги съм я намирала за толкова средновековна). Всичко е, защото вие просто искате да знаете. Сега ме разбирате, нали? Ако можехте да научите истината, ако някой ви кажеше истината това може би ще ви задоволи? Ще ви задоволи ли, мосю Поаро?
— Предлагате да ми кажете истината така ли, лейди Ангкател?
Тя кимна.
— Значи вие знаете истината?
Очите й се отвориха широко.
— O, да, от много време. Бих искала да ви я кажа И бихме могли да се споразумеем така — че всичко е минало и заминало.
Тя му се усмихна.
— Договорихме ли се, мосю Поаро?
Той с голямо усилие й отговори:
— Не, мадам, не се договорихме.
Искаше, страшно много искаше да зареже всичко, просто защото лейди Ангкател го беше помолила за това.
Лейди Ангкател остана неподвижна известно време. След това веждите й се вдигнаха нагоре в знак на удивление.
Странно — рече тя. — Странно дали наистина знаете какво правите.
ГЛАВА XXVIII
Мидж лежеше, взирайки се със сухи очи в тъмнината и неспокойно се въртеше в леглото. Тя чу отварянето на някаква врата и стъпки в коридора. Беше вратата на Едуард и стъпките бяха негови. Мидж запали нощната лампа и погледна часовника на масичката. Беше три часът без десет минути.
Странно. Защо му беше притрябвало на Едуард да ходи по коридорите и да слиза по стълбите по това време на нощта?
Тази вечер всички си бяха легнали рано, към десет и половина. Тя обаче не можа да заспи. Часове наред беше лежала с горящи клепачи, измъчвана от болката. До слуха й достигаха ударите на часовника, бухането на бухалите в нощта. Два през нощта. Беше я обзела онази депресия, която стига най-долната си точка в два през нощта. Усети, че си повтаря: „Не мога да го понеса, не мога да го понеса. Настъпва новият ден — още един ден. И трябва ден след ден да живея с тази болка.“