Сама се беше прогонила от Ейнсуик завинаги, от скъпия, прекрасния Ейнсуик, който можеше да бъде неин.
Но по-добре прогонена, по-добре самотна, по-добре сив и скучен живот, отколкото живот с Едуард и призрака на Хенриета. До днешната разходка в гората, тя дори не беше подозирала, че е способна на такава горчива ревност.
А и в края на краищата, Едуард не й беше казвал, че я обича. Никога не се беше преструвал, че изпитва нещо повече от привързаност и топлота. Беше приела това ограничение, докато не проумя, какво значи да живееш близо до Едуард, чиито ум и сърце бяха завинаги обсебени от Хенриета — тогава разбра, че привързаността на Едуард съвсем не й беше достатъчна.
Едуард да мине край спалнята й, след това да слезе по стълбите? Това беше изключително странно. Къде ли отиваше той?
Безпокойството й нарасна. Това беше част от мъчителното безпокойство, което й вдъхваше Холоу напоследьк. Какво търсеше Едуард на долния етаж по това време на нощта? Дали е излязъл навън?
Най-накрая не издържа повече. Стана, наметна халата си и като взе един прожектор, отвори вратата и излезе.
Цареше пълен мрак. Не светеше нито една лампа. Мидж се обърна наляво и стигна до централното стълбище. Долу цареше същият непрогледен мрак. Тя се втурна по стълбите и след моментно колебание запали осветлението в преддверието. Пълна тишина. Външната врата беше затворена и залостена. Тя опита страничната врата, но тя също беше заключена.
Значи Едуард не беше излязъл навън. Къде можеше да е тогава?
Изведнъж тя вдигна глава и задуши въздуха. Много слаб дъх на газ.
Тапицираната врата към кухненските помещения беше леко открехната. Тя се промъкна през нея. През отворената врата на кухнята се процеждаше слаба светлина. Миризмата на газ се усили.
Мидж изтърча през коридора в кухнята Едуард лежеше на пода, главата му беше пъхната в газовата фурна, а газта беше отворена докрай.
Мидж беше практично момиче. Първото й действие беше да отвори с един замах капаците на прозорците. Не можа да отвори прозореца, затова усука един парцал около ръката си и разби стъклото. След това като задържаше дъха си, задьрпа Едуард от печката и изключи кранчето на газта.
Той беше в безсъзнание и едва дишаше, но Мидж знаеше, че вече всеки момент щеше да се съвземе. Беше почти на границата, когато го измъкна. Вятърът, който влизаше през счупения прозорец и минаваше през отворената врата на кухнята, скоро щеше да издуха облака газ. Мидж дотътри Едуард по-близо до прозореца където газта почти не се усещаше. Седна до него и го прегърна със силните си млади ръце.
Започна да повтаря името му първо съвсем слабо, след това с нарастващо отчаяние:
— Едуард, Едуард, Едуард…
Той се размърда, изпъшка, отвори очи и я погледна Едва-едва прошепна:
— Газовата печка — и очите му се извъртяха към печката.
— Зная, скъпи мой, но защо, защо?
Той започна да трепери, ръцете му бяха студени и безжизнени.
— Мидж? — гласът му беше слаб, учуден и радостен.
— Чух, че минаваш край вратата ми. Не знаех… слязох долу.
Той въздъхна — продължителна и дълбока въздишка, която като че ли идваше някъде от много далеч.
— Най-добрият изход — каза той.
Мидж започна да проумява, като си спомни какво беше казала Луси в нощта на трагедията за вестника „Нюз ъв дъ уьрлд“.
— Но защо, Едуард, защо?
Той я погледна и тъмната празнота в погледа му я уплаши.
— Защото разбрах, че никога за нищо не ме е бивало. Винаги съм се провалял. Винаги безполезен. Успяват мъжете като Кристоу. Само да се появят и жените започват да ги обожават. А аз съм нищо, дори не съм жив. Наследих Ейнсуик и достатъчно пари, за да живея, иначе бих се провалил. Никаква кариера не ме бива и като писател. Хенриета не ме иска. Никой не ме иска. Онзи ден в Бъркли си помислих, че… но пак същата история. Теб също не те е грижа за мен, Мидж. Не можеш да ме изтърпиш, дори и заради Ейнсуик. Реших, че е най-добре да приключа веднъж завинаги.
Думите й просто заваляха една след друга.
— Скъпи, скъпи мой, ти нищо не разбираш. Беше заради Хенриета, мислех, че все още я обичаш като преди.
— Хенриета ли? — той прошепна името й неразбиращо, като че ли говореше за безкрайно далечен човек. — Да обичах я много.
Сега шепотът му се носеше още по-отдалеч.
— Студено е.
— Едуард, любими.
Ръцете й го прегърнаха здраво. Той й се усмихна и прошепна:
— Толкова си топла, Мидж, толкова си топла.
Тя разбра какво значи отчаяние. Нещо студено, невероятно студено и самотно. Никога досега не беше си представяла, че отчаянието може да бъде толкова студено. Беше мислила за него като за нещо горещо, страстно, което кара кръвта да кипи. Но не беше така. Това беше отчаянието — този леден мрак и самота. А грехът на отчаяние, както го наричаха свещениците, беше студен грях, грехът на човек, откъснал се от топлината на живите хора. Едуард промълви отново: