— Луси, извинявай, но всичко, което казваш, ми звучи като пълна безсмислица. Не можеш ли да изчакаш малко?
— Само заради кобура, скъпа. Помислих си, че може и да не си се сетила за кобура.
— Кобур ли? — Хенриета скочи в леглото, напълно будна.
— Какъв кобур?
— Онзи револвер на Хенри беше в кобур, нали разбираш. А кобурът още не е намерен. Естествено, може и никой да не се сети за него, но от друга страна все някой би могъл…
Хенриета се измъкна от леглото и каза:
— Хората казват, че човек винаги забравя по нещо! И това е истина.
Лейди Ангкател се върна в стаята си, легна си и бързо заспа. Чайникът на газовия котлон продължаваше да ври.
ГЛАВА XXIX
Мисис Кристоу се извъртя към ръба на леглото и седна.
Главата й беше малко по-добре, но тя се радваше, че не беше заминала с другите на пикник. Беше много приятно и успокояващо да останеш поне за малко сам в къщата.
Елси, разбира се, беше много мила, наистина много мила, особено в началото. Като се започне с това, че не позволяваха на Герда да става от леглото и й поднасяха закуската там. Всички настояваха тя да седне в най-удобното кресло, да си вдигне краката да не се преуморява.
Всички я съжаляваха заради Джон. Тя благодарно се криеше в защитната мъгла на недоумението. Не искаше нито да мисли, нито да чувствува нито да си спомня.
Но усещаше, че все повече се приближава денят, в който трябваше да започне отново да живее, да реши какво да прави, как да продължи. Елси вече показваше признаци на нетърпение. „О, Герда, не бъди толкова мудна.“
Всичко беше както преди, много преди Джон да се появи в живота й. Отново всички я мислеха за бавна и глупава. Нямаше кой да каже като Джон: „Аз ще се грижа за теб.“
Главата я болеше и Герда си помисли: „Ще си направя малко чай.“
Тя слезе в кухнята и сложи чайника. Водата завираше, когато някой позвъни на входа.
Прислугата имаше почивен ден. Герда отиде до вратата и отвори. С изненада разпозна екстравагантната кола на Хенриета, паркирана до тротоара както и самата Хенриета, застанала на прага.
— Божичко, Хенриета — възкликна тя и направи една-две крачки назад. — Влез. Боя се, че сестра ми и децата са навън, но…
Хенриета не й даде възможност да се изкаже.
— Много добре, радвам се. Исках да те видя насаме. Слушай ме внимателно, Герда, какво направи с кобура?
Герда замръзна. Погледът й изведнъж стана празен и неразбиращ.
— Кобура ли?
След това отвори една врата вдясно.
— По-добре влез тук. Боя се, че е доста прашно. Разбираш ли, нямахме много време тази сутрин.
Хенриета нетърпеливо я прекъсна отново:
— Слушай, Герда, трябва да ми кажеш. Като изключим кобура, всичко друго е наред, абсолютно всичко. Нищо не те уличава. Намерих револвера, където го беше натикала в храсталака до басейна. Скрих го на такова място, където ти не би имала практическата възможност да го направиш, освен това по него има отпечатъци, които никой не може да идентифицира. Така че остава само кобурът. Трябва да знам какво си направила с него.
Тя замълча като отчаяно се молеше поне този път Герда да реагира по-бързо.
Нямаше представа защо е толкова нетърпелива, но това беше факт. Колата й не беше проследена, беше се уверила в това. Беше тръгнала по пътя за Лондон, спря и зареди в една бензиностанция, където спомена, че отива в Лондон. След известно време сви и излезе на магистралата за южното крайбрежие.
Герда продължаваше да я гледа втренчено. Проблемът с Герда беше, помисли си Хенриета, че е толкова мудна.
— Ако все още е у теб, трябва да ми го дадеш. Ще се отърва от него по някакъв начин. Това е единственото, което може да те уличи в смъртта на Джон. У теб ли е?
Мина известно време, преди Герда бавно да кимне с глава.
— Не знаеше ли, че е лудост да го държиш у себе си? — Хенриета не можеше да скрие нетърпението си.
— Забравих за него. Беше в стаята ми. След малко допълни:
— Когато полицаите дойдоха на Харли Стрийт, го нарязах на малки парченца и го сложих в кошницата при кожените си неща.
Хенриета каза:
— Умно си постъпила.
Герда рече:
— Не съм толкова глупава, за колкото ме смятат всички. Изведнъж сграбчи гърлото си с ръка. — Джон, Джон! — гласът й се прекърши. Хенриета каза:
— Зная, скъпа, зная.
— Но ти не можеш да знаеш… Джон не беше… той не беше… — Тя остана безмълвна и странно трогателна. Внезапно вдигна поглед към Хенриета. — Всичко беше лъжа, абсолютно всичко! Всичко, което мислех, че той е! Видях лицето му, когато тръгна след онази жена Вероника Крей. Знам, че я е обичал преди да се ожени за мен, но мислех, че всичко е свършило.