Хенриета внимателно рече:
— Било е свършило.
Герда поклати глава.
— Не. Тя пристигна преструвайки се, че не е срещала Джон от години, но аз видях лицето на Джон. Той тръгна с нея. Аз си легнах. Опитах се да чета. Опитах се да чета криминалния роман, който четеше Джон. Джон не се връщаше. Накрая излязох навън…
Тя беше вглъбена в себе си, преживявайки отново всичко.
— Имаше луна. Минах по пътеката към плувния басейн. Отдалече се виждаше, че в павилиона свети. Те бяха там — Джон и онази жена.
Хенриета издаде някакъв звук.
Лицето на Герда се беше променило. Обичайното й изражение на разсеяна дружелюбност беше изчезнало. Тя гледаше с неумолима жестокост.
— Имах му доверие. Цял живот вярвах в Джон, като че ли беше бог. Смятах, че той е най-благородният човек на този свят. Мислех, че той е най-доброто и благородно същество. Всичко е било лъжа. Нищо не ми остана. Аз… аз го обожавах!
Хенриета я гледаше като хипнотизирана. Творбата й оживяваше пред очите й, добиваше плът и кръв, това което беше предчувствувала в плавните извивки на дървото. Богомолката. Прежната сляпа преданост бе отстъпила място на опасно отчаяние.
— Не можех да го понеса! Трябваше да го убия! Трябваше, разбираш ли, Хенриета?
Последните й думи прозвучаха съвсем нормално, почти приятелски.
— Знаех, че трябва да бъда особено внимателна, защото полицаите не са глупаци. А и аз не съм толкова тъпа за колкото ме смятат! Ако си муден и седиш и зяпаш, хората си мислят, че нищо не разбираш, а ти им се присмиваш вътрешно! Разбрах, че мога да го убия и никой да не разбере, че съм аз. Четох в книгата на Джон, че полицаите могат да определят от какво оръжие е куршумът. Сър Хенри ми беше показал как се зарежда и как се стреля с револвер предишния следобед. Значи трябваше да взема два револвера. Щях да го застрелям с единия, след това ще го скрия, а ще ме намерят да стискам втория. Първо всички ще си помислят, че аз съм го убила, но в края на краищата полицаите ще докажат, че не е възможно да съм била аз! Тя кимна с огромно задоволство. — Само че забравих за това коженото нещо. Беше в чекмеджето в спалнята ми. Как го нарече, кобур ли? Сигурна съм, че вече полицаите няма да се главоболят с него.
— Може и да го потърсят — каза Хенриета — Най-добре ми го дай и аз ще го отнеса оттук. След като не е у теб, ти си в пълна безопасност.
Тя седна. Почувствува се безкрайно изтощена Герда рече:
— Не изглеждаш добре. Ще направя чай.
Тя излезе от стаята и след малко се върна с една табла, на която бяха наредени чайник, каничка с мляко и две чаши. Млякото се беше разплискало, защото каничката беше препълнена. Герда постави таблата на масата, наля една чаша и я подаде на Хенриета.
— О, боже — рече тя с удивление, — не ми се вярваше, че чайникът още ври.
— Всичко е наред — каза Хенриета — Иди и ми донеси кобура, Герда.
Герда се поколеба и излезе от стаята. Хенриета се приведе напред, сложи ръце на масата и се облегна върху тях. Беше ужасно уморена. Почти всичко беше свършено вече. Герда щеше да бъде в безопасност, както беше пожелал Джон.
Тя се поизправи на стола и придърпа чашата с чай към себе си. Откъм входната врата се чу някакъв шум. За първи път Герда беше реагирала бързо.
Но на вратата стоеше Еркюл Поаро.
— Беше отворено — забеляза той, докато се отправяше към масата, — така че си позволих да вляза направо.
— Вие! — възкликна Хенриета — Как се озовахте тук?
— След като напуснахте имението Холоу толкова неочаквано, аз, естествено, се досетих къде може да отивате. Наех една кола и ето ме тук.
— Ясно — въздъхна Хенриета — Напълно във ваш стил.
— Не бива да пиете този чай — каза Поаро, като взе чашата и я върна на таблата — Чай, който не е направен с кипяща вода, не е хубав.
— Има ли значение такава дреболия като водата за чая?
Поаро внимателно каза:
— Всичко има значение.
Зад тях се чу някакъв шум и Герда влезе в стаята. В ръцете си държеше някаква чанта. Очите й отскочиха от Поаро към Хенриета.
Хенриета бързо каза:
— Герда боя се, че съм изключително подозрителна по природа. Струва ми се, че мосю Поаро ме преследва. Той мисли, че аз съм убила Джон, но не може да го докаже.
Тя произнасяше думите бавно и натъртено. Дано Герда да се усети!
Герда разсеяно каза:
— Наистина много жалко. Искате ли чаша чай, мосю Поаро?
— Не, благодаря, мадам.
Герда седна до таблата и започна да говори с обичайния си умоляващ маниер:
— Толкова съжалявам, че всички са навън. Сестра ми и децата отидоха на пикник. Аз не се чувствувах добре, затова останах вкъщи.