— Съжалявам, мадам.
Герда взе едната чаша и отпи малко чай.
— Всичко ме притеснява. Абсолютно всичко. Разбирате ли, досега Джон се грижеше за всичко, а него вече го няма… — гласът й заглъхна — Джон вече го няма.
Погледът й, изпълнен със съжаление и объркване, се местеше от единия на другия.
— Не знам какво да правя без Джон. Той се грижеше за мен. Сега, когато го няма аз съм загубена. Ами децата! Задават ми въпроси, а аз не мога да им отговоря както трябва. Не знам какво да кажа на Тери. Той продължава да ме пита „Защо беше убит татко?“ Някой ден, разбира се, той ще научи истината. Тери винаги иска да знае. Смущава ме обаче, че той не пита „Кой“, а „Защо“.
Герда се облегна в стола си. Устните й бяха посинели. Каза сковано:
— Аз не се чувствувам… много добре. Ако Джон… Джон… Поаро заобиколи масата и отиде до нея. Помогна й да полегне в стола. Главата й клюмна напред. Той се наведе и повдигна клепача й. След това се изправи.
— Бърза и сравнително безболезнена смърт.
Хенриета го погледна стреснато.
— Сърцето? Не. — Умът й работеше трескаво. — Нещо в чая. Нещо, което тя самата е сложила в чая. Значи тя избра този начин?
Поаро поклати глава.
— О, не, беше предназначено за вас. Това беше вашата чаша.
— За мен ли? — Хенриета не можеше да повярва. — Но аз се опитвах да й помогна.
— Това няма значение. Случвало ли ви се е да видите куче, попаднало в капан — то хапе всеки, когото достигне. За нея беше важно единствено това, че знаете нейната тайна, следователно и вие трябваше да умрете.
Хенриета бавно отговори:
— А вие ме накарахте да върна чашата си на таблата… Искали сте… Искали сте тя да…
Поаро я прекъсна тихо:
— Не, не, мадмоазел. Аз не знаех, че в чашата има нещо. Само предполагах. А след като чашата беше на таблата, шансовете бяха равни — тя можеше да избере и другата. Ако можете да наречете това шанс. Аз самият бих казал, че такъв край е много милостив и навременен. За нея, а и за двете невинни деца.
След това се обърна загрижено към Хенриета:
— Много сте уморена нали?
Тя кимна и го попита:
— Кога се досетихте?
— Не зная точно кога. От самото начало почувствувах, че цялата сцена е предварително подготвена. Но дълго време не проумявах, че тя е подготвена от Герда Кристоу, че тя се държи като на сцена, че играе роля. Смущаваше ме, че всичко е много просто и същевременно много сложно. Доста бързо разбрах, че се боря срещу вашата изобретателност, а роднините ви ви помагат, защото знаят към какво се стремите!
След кратка пауза той попита:
— Защо го искахте?
— Защото Джон ме помоли! Това искаше да ми каже, когато изрече „Хенриета“. Всичко беше в тази дума. Той ме молеше да защитя Герда. Разбирате ли, той обичаше Герда. Струва ми се, че обичаше Герда много повече, отколкото самият той съзнаваше. Много повече от Вероника Крей. Много повече от мен. Герда му принадлежеше, а той обичаше нещата да му принадлежат. Той знаеше, че ако изобщо някой може да я предпази от последствията на това, което беше направила, то този някой бях аз. Освен това знаеше, че ще направя всичко, което иска от мен, защото го обичам.
— И вие незабавно започнахте — мрачно каза Поаро.
— Да първото, нещо, което можех да направя, беше да взема револвера от нея и да го пусна във водата. Това щеше да заличи отпечатъците от пръсти по него. Когато по-късно разбрах, че Джон е бил застрелян с друг револвер, започнах незабавно да го търся и, естествено, го намерих веднага, защото знаех къде може да го скрие човек като Герда. Изпреварих хората на инспектор Грейндж само с една-две минутки.
Тя замълча за секунда и продължи да разказва.
— Държах го в чантата си, докато си отидох в Лондон. Занесох го в ателието си и го скрих на такова място, където полицията никога не би могла да го намери.
— В глинения кон — измърмори Поаро.
— Откъде знаете? Да напъхах го в една найлонова торбичка, след това навих арматурата около него и накрая наплесках глината. Все пак полицаите нямаше да посегнат на едно произведение на изкуството, нали? Как разбрахте, че е там?
— Подсказа ми го това, че сте решили да моделирате точно кон. Несъзнателната ви асоциация е бил Троянският кон. А отпечатъците, как се справихте с отпечатъците?
— Има един стар слепец, който продава кибрит на улицата. Той не знаеше какво е това и аз го помолих да го подържи, докато си извадя парите.
Поаро я погледна.
— Cest formidable!4 — каза той. — Вие сте един от най-силните противници, които някога съм имал, мадмоазел.
— Беше страшно уморително да вървя винаги една стъпка пред вас.
— Зная. Започнах да прозирам истината когато разбрах схемата — да не се уличава един човек, а да се хвърля съмнение върху всеки друг, но не и върху Герда Кристоу. Всяка следа водеше далеч от нея. Вие умишлено сте нарисували този Игдразил, за да хвърлите съмнение върху себе си.