Лейди Ангкател, която чудесно е знаела какво правите, се забавляваше да води инспектор Грейндж за носа ту насам, ту натам. Дейвид, Едуард, самата тя. Да, можеш да направиш само едно-единствено нещо, ако искаш да спасиш човек, който наистина е виновен. Да сееш подозрение навсякъде, без да бъдеш прекалено конкретен. Така всяка следа изглежда обещаваща, но в края на краищата не води доникъде.
Хенриета погледна към фигурата, патетично свита на стола и каза:
— Бедната Герда.
— Това ли изпитвахте към нея през цялото време?
— Струва ми, че да. Герда ужасно много обичаше Джон, но не искаше да го обича такъв, какъвто е. Тя го беше издигнала на пиедестал и му прикачваше всевъзможни възвишени и благородни качества А когато един идол се сгромоляса, след него не остава нищо. — Тя замълча за секунда — Джон беше нещо много по-съвършено от идол. Той беше едно истински живо човешко същество. Беше щедър, сърдечен, жив, беше голям лекар, да, наистина голям лекар. Сега е мъртъв и светът изгуби един добър човек. А аз загубих единствения мъж, когото съм обичала.
Поаро нежно я потупа по рамото и каза:
— Вие сте от хората, които могат да живеят с болка в сърцето, които понасят с усмивка…
Хенриета го погледна. Устните й се извиха в горчива усмивка.
— Звучи малко мелодраматично, не мислите ли?
— Това е, защото съм чужденец и обичам да използувам красиви думи.
Съвсем неочаквано Хенриета рече:
— Бяхте много добър към мен.
— Защото винаги съм ви се възхищавал.
— Какво ще правим сега мосю Поаро? Имам предвид Герда.
Поаро придърпа към себе си чантата от лико. Преобърна съдържанието й — парченца кафяв велур и други кожа. Сред тях изпаднаха лъскави парчета твърда кафява кожа. Поаро внимателно ги събра.
— Кобурът. Ще го взема. Бедната мисис Кристоу беше превъзбудена. Смъртта на съпруга й просто я беше съкрушила. Вероятно ще решат, че е отнела живота си в пристъп на отчаяние…
Хенриета бавно попита:
— И никой никога няма да узнае какво се е случило?
— Струва ми се, че има един човек, който ще разбере. Синът на доктор Кристоу. Мисля, че един ден той ще дойде и ще ме попита.
— Но вие няма да му кажете — извика Хенриета.
— Ще му кажа.
— Не!
— Вие не разбирате. Не можете да понесете мисълта че някой може да бъде наранен. Но за някои умове по-непоносимо е да не знаят. Чухте какво каза бедната жена преди малко: „Тери винаги иска да знае.“ За един ум с научни наклонности истината е винаги на първо място. Истината колкото и да е горчива може да бъде приета и да се живее с нея.
Хенриета се изправи.
— Искате ли да остана или мога да си вървя?
— По-добре е да си вървите.
Тя кимна. След това рече, по-скоро на себе си, отколкото на Поаро:
— Къде ще отида? Какво ще правя без Джон?
— Говорите като Герда Кристоу. Ще разберете къде да отидете и какво да правите.
— Дали? Толкова съм уморена мосю Поаро, толкова съм уморена.
Той нежно й каза:
— Вървете, детето ми. Вашето място е сред живите. Аз ще остана с мъртвите.
ГЛАВА XXX
Докато пътуваше към Лондон, в главата на Хенриета отекваха две изречения. „Какво да правя? Къде да отида?“
През последните няколко седмици тя беше напрегната и опната като струна, без миг почивка. Трябваше да изпълни задачата си, която Джон й беше поставил. Но сега всичко беше свършило, тя се провали. А може би успя? Не можеше да реши дали е едното или другото. Но както и да беше, всичко свърши. Сега изпитваше ужасна отпадналост след това огромно напрежение.
Мисълта й се върна към думите, които беше изрекла на Едуард в онази нощ на терасата, в нощта на смъртта на Джон, в нощта когато беше отишла в павилиона до басейна и умишлено, на светлината на кибритена клечка, беше нарисувала Игдразил върху масичката Доскоро увлечена от своята дейна и целеустремена натура, тя все още не беше имала време да скърби, да оплаче своя мъртвец. „Бих искала — така бе казала тя тогава на Едуард — да скърбя за Джон.“
Ала не бе посмяла да си даде почивка, не се бе оставила да я погълне скръбта.
Сега можеше да скърби, имаше достатъчно време затова.
Тя прошепна: „Джон… Джон…“
Горчивината и болката се разбунтуваха у нея. Помисли си: „Да бях изпила онази чаша чай…“
Шофирането я успокояваше, вдъхваше й сили. Скоро щеше да стигне Лондон. Щеше да остави колата в гаража и да влезе в празното ателие. Джон никога повече нямаше да седи там, да се закача с нея, да й се гневи, да я обича повече, отколкото искаше да я обича, да й говори за синдрома на Риджуей, за радостите и отчаянията си, за мисис Грабтри и болницата „Св. Кристофър“.