Внезапно някой като че ли отметна черния плащ на тъгата от съзнанието й и тя си помисли: „Разбира се. Св. Кристофър. Точно там ще отида.“
Легнала в тясното си болнично легло, мисис Грабтри се взираше в своята посетителка със сълзящи, примигващи очи.
Беше точно такава, каквато я беше описал Джон и Хенриета почувствува как я обзема топлина, усети, че куражът й се връща. Това беше нещо истинско, нещо, което нямаше да изчезне. На това тясно, претъпкано място, тя отново беше открила Джон.
— Горкият доктор. Ужасно, а? — говореше мисис Грабтри. В гласа й имаше състрадание и известна радост, защото мисис Грабтри обичаше живота, а внезапната смърт, особено убийствата или смъртта на деца, подхранваха желанието да живееш.
— Ей така да го пречукат! Направо ми се обърна стомаха като чух. Всичко прочетох във вестниците. Сестрата ми ги донесе всичките. Много хубаво го бяха написали. Имаше и снимки и всичко. На плувния басейн и на другите. Жена му като тръгва от следствието и тази лейди Ангкател, дето басейнът е неин. Много снимки. Тъмна история, а?
Хенриета не изпита отвращение от удоволствието, с което мисис Грабтри говореше за това. Дори й хареса, защото знаеше, че би се понравило и на Джон. Ако знаеше, че ще умре, той би предпочел мисис Грабтри да се забавлява с неговата смърт, отколкото да лее сълзи и да подсмърча.
— Надявам се, че ще го хванат тоя, дето е свършил тази поразия и ще го обесят — продължи отмъстително мисис Грабтри. — Вече не ги бесят като преди пред очите на всички. Да знам, че бесят тоя, дето е убил доктора, щях да изтърча като момиченце да го видя, негодника му с негодник. Ама докторът беше един на хиляда. Голям ум! Можеше да си поприказваш с него, все те караше да се смееш, щеш не щеш. Божичко, какви неща приказваше от време на време. Всичко бях готова да направя за доктора, всичко, казвам ти!
— Да — рече Хенриета, — той наистина беше много умен човек. Велик човек.
— Много го обичаха тук, в болницата! Всичките сестрички. И пациентите му! Дойде ли при теб и си знаеш, че ще оздравееш.
— Вие ще се оправите — каза Хенриета.
Малките проницателни очи на мисис Грабтри се замъглиха за момент.
— Виж, за това не съм много сигурна, драга. Сега съм при онова докторче с очилата. Не е като доктор Кристоу. Без да се е засмял! Доктор Кристоу беше голяма работа все се шегуваше! Е, понякога ми вземаше здравето с това неговото лечение. „Не мога вече да търпя, докторе“ — му викам, а той: „Можеш, можеш, мисис Грабтри. Много си корава, ще го изтърпиш. Ще влезеш в историята на медицината, и двамата ще влезем.“ И все се мъчи да те развесели. Всичко бях готова да направя за доктора, всичко! Толкова много очакваше от теб, че сърце не ти даваше да го разочароваш, нали ме разбираш.
— Да, зная — каза Хенриета. Проницателните очички се вторачиха в нея.
— Извинявай, драга, ама ти да не си жената на доктора?
— Не — отговори Хенриета — Негова приятелка съм.
— Ясно — рече мисис Грабтри.
Хенриета си помисли, че на мисис Грабтри наистина й беше ясно.
— Ами защо дойде тук, ако мога да попитам?
— Докторът много ми говореше за вас и за новото лечение. Исках да видя как се чувствувате.
— Назад съм тръгнала, това е.
Хенриета извика:
— Не трябва да се връщате назад! Трябва да оздравеете!
Мисис Грабтри се ухили.
— Ти да не мислиш, че искам да пукна!
— Борете се тогава. Доктор Кристоу мислеше, че сте истински борец.
— Тъй ли? — Мисис Грабтри замълча и после бавно изрече: — Който и да го е застрелял, проклет да е! Няма много хора като доктора.
„Няма да срещнем скоро друг такъв.“ Думите преминаха през съзнанието на Хенриета. Мисис Грабтри я наблюдаваше внимателно.
— Горе главата, драга — каза тя и след малко допълни: — Надявам се, че са му направили хубаво погребение.
— Хубаво беше — Хенриета се почувствува длъжна да потвърди.
— Ех! Щеше ми се и аз да дойда! Мисис Грабтри въздъхна. — Май ще отида на мойто си погребение.
— Не — възкликна Хенриета — Не трябва да се предавате! Нали доктор Кристоу ви е казал, че двамата ще напишете нова история на медицината. Е, сега ще трябва сама да се справяте. Лечението е същото. Ще трябва сама да се борите — вие ще напишете историята вместо него.
Мисис Грабтри отново я погледна изпитателно.
— Много тежко звучи! Ще направя каквото мога, драга. Повече от това не ти обещавам.
Хенриета се надигна и взе ръката й.