— Довиждане. Ще намина да ви видя пак.
— Добре, ела. Хубаво ми е да има с кого да си побъбря за доктора — В очите й проблесна нещо закачливо. — Истински мъж беше доктор Кристоу, истински.
— Да — рече Хенриета, — такъв беше. Старицата каза:
— Не се мъчи, драга — каквото е станало, станало. Не можеш го върна назад.
Хенриета си помисли, че Еркюл Поаро и мисис Грабтри изразяваха една и съща идея, но по различен начин.
Тя се върна в Челси, прибра колата в гаража и влезе в празното ателие.
„Ето, че дойде — каза си тя. — Дойде моментът, от който толкова се страхувах Моментът, в който останах съвсем сама. Не мога да отлагам повече. Останах сама със скръбта си.“
Какво беше казала на Едуард? „Бих искала да скърбя за Джон.“
Тя се свлече в един стол и отметна косата от челото си.
Самота отчаяние, празнота. Ужасна празнота.
Очите й се напълниха със сълзи, преляха и потекоха надолу като две тъжни ручейчета.
„Скърбя за Джон. О, Джон!“
Припомни си гласа му, изострен от болка:
„Ако умра, първото нещо, което ще направиш със сълзи в очите ще бъде да започнеш да моделираш някаква проклета скърбяща жена или някакъв друг символ на скръбта.“
Тя се размърда неспокойно. Защо се сети за това?
Скръб… Скръб… Обвита във воал фигура с едва забележими очертания, главата покрита.
Алабастър.
Вече я виждаше — висока издължена фигура, само дългите, печални линии на воала загатват за скритата скръб.
Мъка, която изплува от чистия, прозрачен алабастър.
„Ако умра…“
Внезапно я заля горчивина. Хенриета си помисли: „Ето каква съм! Джон беше прав. Нито мога да обичам, нито да скърбя с цялото си същество. Хората като Мидж са солта на земята.“
Мидж и Едуард в Ейнсуик. Това беше действителност, сила, топлина.
„А аз — мислеше Хенриета, — аз не съм едно цяло. Не принадлежа на себе си, а на нещо извън мен. Не мога да скърбя за своите мъртъвци. Вместо това влагам скръбта си в алабастър…“
Експонат № 58. „Скръб“. Алабастър. Мис Хенриета Савърнейк…
Тя прошепна:
— Прости ми, Джон, не мога да не го направя.