Робърт Хайнлайн
Имението на Фарнъм
На Алън Нурс
Глава 1
— Не, не е слухово апаратче — обясни Хюбърт Фарнъм. — Това е радиоапарат, настроен на аварийната честота.
Барбара Уелс спря насред хапката.
— Господин Фарнъм! Наистина ли мислите, че ще ни нападнат?
Домакинът й сви рамене.
— Кремъл не ме посвещава в тайните си.
Синът му се обади:
— Тате, стига плаши дамите. Госпожо Уелс…
— Наричай ме Барбара. Ще подам молба в съда да ми позволят да не използвам вече „госпожа“.
— За това не ти трябва разрешение.
— Внимавай, Барб — каза сестра му Карън, — безплатният съвет винаги излиза скъпо.
— Мълчи там. Барбара, въпреки цялото ми уважение към моя достоен баща, на него му се привиждат духове. Война няма да има.
— Надявам се да си прав — отвърна сериозно Барбара Уелс. — Защо смяташ така?
— Защото комунистите са реалисти. Те никога няма да започнат война, в която може да пострадат, дори да е възможно да я спечелят. Така че никога няма да обявят война, която ще загубят.
Майка му заяви:
— Тогава дано спрат с тези ужасни кризи. Куба. Цялата врява около Берлин — все едно на някого му пука! А сега и това. Хората се изнервят. Джоузеф!
— Да, госпожо?
— Донеси ми кафе. С бренди. Кралско кафе.
— Да, госпожо. — Прислужникът, млад негър, взе чинията й, която почти не беше докоснала.
Младият Фарнъм каза:
— Татко, не измислените кризи разстройват майка, а паниката, в която изпадаш. Трябва да се спреш.
— Няма.
— Трябва! Майка не си изяде вечерята… И всичко заради онзи глупав бутон, който си пъхнал в ухото си. Не можеш…
— Престани, Дюк.
— Сър?
— Когато се премести в свой апартамент, решихме, че ще останем приятели. Като мой приятел ценя мнението ти, но това не ти дава правото да се месиш в отношенията между мен и твоята майка и моя съпруга.
— Стига, Хюбърт — рече жена му.
— Извинявай, Грейс.
— Не бъди толкова строг с момчето. Това ме изнервя.
— Дюк не е момче. И не съм направил нищо, с което да те изнервя. Съжалявам.
— И аз съжалявам, майко. Но ако татко смята, че се меся, тогава… — Дюк се ухили. — Трябва да си намеря собствена жена, която да изнервям. Барбара, ще се омъжиш ли за мен?
— Не, Дюк.
— Казах ти, че е умна — намеси се сестра му.
— Карън, замълчи за малко. Защо не, Барбара? Аз съм млад, здрав съм. Някой ден може би дори ще имам клиенти. Междувременно ти ще ни издържаш.
— Не, Дюк, съгласна съм с баща ти.
— А?
— Всъщност би трябвало да кажа, че баща ми е съгласен с твоя. Не знам дали тази вечер татко се разхожда наоколо с радиостанция, но съм сигурна, че я слуша. Дюк, във всеки от семейните автомобили има по един комплект за оцеляване.
— Без майтап!
— В колата ми, паркирана пред вашата къща, същата, с която аз и Карън ходим на училище, има един комплект в багажника. Татко ми го купи, преди да се върна в колежа. Той приема нещата на сериозно, аз също.
Дюк Фарнъм отвори уста, после я затвори.
— Какви неща е избрал баща ти, Барбара? — попита баща му.
— О, най-различни. Десет галона1 вода. Храна. Една туба с бензин. Лекарства. Спален чувал. Пушка…
— Ти можеш ли да стреляш?
— Татко ме научи. Освен това лопата, брадва, дрехи. О, да, и едно радио. Непрекъснато ми повтаря, че най-важното нещо е „къде“. Ако съм в училище, той ще очаква да отида в мазето под гимнастическия салон. Но ако съм тук, татко ще очаква от мен да се отправя към планините.
— Няма да ти се наложи.
— Сър?
— Татко искаше да каже, че винаги си добре дошла в нашата „дупка за извънредни ситуации“ — обясни Карън.
Лицето на Барбара придоби питащо изражение. Домакинът обясни:
— Нашето бомбоубежище. „Щуротията на Фарнъм“, както я нарича синът ми. Мисля, че там ще си в по-голяма безопасност, отколкото ако хукнеш към хълмовете, нищо, че се намираме само на петнайсет километра от военната база. Ако бият тревога, ще се заровим в него. Нали, Джоузеф?
— Да, сър. Така ще продължа да се водя на заплата.
— Как ли пък не. Щом завият сирените, веднага те уволнявам и започвам да ти взимам наем.
— И аз ли ще плащам наем? — попита Барбара.
— Ти ще миеш чиниите. Всички ще го правим. Дори Дюк.
— Мен не ме бройте — мрачно обяви той.
— А? Чиниите не са много, синко!
— Не се шегувам, татко. Хрушчов каза, че ще ни погребе! Ти реализираш думите му на практика. Аз не възнамерявам да пълзя в някаква дупка в земята!
— Както пожелаете, сър.
— Синко! — Майка му остави чашата си на масата. — Разбира се, че ще слезеш в убежището, ако започнат атака! — Очите й се насълзиха. — Обещай на мама!