— Възможно е. Но тя е била изпратена при теб в отдела и твоят помощник се е разписал, че я е получил. Потърси я в кабинета си. Обзалагам се, че ще я намериш. Може би искаш да накажа заместника ти? С удоволствие ще го направя.
— Не, не. — Мемток със сигурност беше прав, заповедта вероятно лежеше на бюрото му, без да я е прочел. Отделът на Хю се бе разраснал до повече от трийсет души и като че ли всеки ден идваха нови. Повечето от тях му се струваха абсолютно ненужни и всички отнемаха от скъпоценното му време. Хю отдавна се беше разпоредил никой да не го безпокои. Отдавна бе съобщил на своя заместник, честен, изключително образован чиновник, че не иска никой да го притеснява — иначе Хю нямаше да има никакво време да се занимава с преводи. Тук влезе в действие Законът на Паркинсън. Чиновникът се подчини и се зае с всички рутинни дела. Веднъж в седмицата Хю преглеждаше всичките документи, после ги връщаше на заместника си, за да ги подреди в папки или да ги изгори, или каквото там правеха с безполезните хартии.
Най-вероятно заповедта за прехвърлянето на Дюк се намираше сред все още непрочетените документи. Само ако го беше видял по-рано… Но сега е късно, твърде късно! Той подпря лакти на коленете си и покри лицето си с ръце. Твърде късно! Сине мой!
Мемток докосна рамото му почти нежно.
— Братовчеде, вземи се в ръце. Твоите привилегии не са нарушени. Нали разбираш това?
— Да, да, разбирам го — промърмори Хю през пръсти.
— Защо тогава така го преживяваш?
— Той беше… той е мой син.
— Така ли? Защо тогава се държиш така, все едно ти е племенник? — Мемток използва специфичния термин, който означаваше „най-големия син на най-голямата сестра“ и беше искрено изненадан от странната реакция на дивака. Можеше да разбере, ако майката се интересуваше толкова за сина си — или поне за най-големия си син. Но бащата? Чичо! Мемток беше сигурен, че има много синове сред прислугата. Бившата началничка на самките дори го наричаше „Мемток непропускащия“. Но той не ги познаваше и не можеше да си представи, че някой ден ще поиска да ги види. Или да се грижи за тях.
— Защото… — започна Хю. — Остави, няма значение. Ти си изпълнил задълженията си. Всичко е наред.
— Да, но въпреки това ти си разстроен. Ще поръчам да донесат една бутилка „Щастие“. Ще я изпием двамата.
— Не. Не, благодаря ти.
— О, хайде стига! Ти имаш нужда от това. „Щастието“ ободрява, подходящо е за случая. Просто не трябва да се злоупотребява с него.
— Благодаря, Мемток, но не искам. Сега трябва да съм максимално съсредоточен. Искам да се срещна с Тяхна милост. Веднага, ако е възможно. Ще ми уредиш ли аудиенция?
— Не мога.
— По дяволите, знам, че можеш. И знам, че ако му кажеш, той ще ме приеме.
— Братовчеде, не съм ти казал, че не искам; казах, че не мога. Тяхна милост не е в двореца.
— А, така ли. — Тогава Хю помоли да се срещне с Джо. Но Главният прислужник му каза, че младият Избран е заминал с лорд Протектора. Обеща да му съобщи, когато се върне някой от тях.
— Веднага, братовчеде.
Хю пропусна вечерята, отиде в стаята си и изпадна в горчив размисъл. Не можеше да се отърве от мисълта, че вината за всичко това, поне отчасти, беше негова. Не, не защото не успяваше да прочете навреме всяко безполезно парче хартия, което пристигаше в покоите му. Не, това си беше просто лош късмет. Дори да проверяваше всяка сутрин всичкия този боклук, сигурно пак щеше да попадне на конкретното писмо твърде късно; възможно е двете заповеди да са били издадени едновременно.
Онова, което измъчваше душата му, беше страхът, че той бе поставил началото на веригата от събития с онази кавга с Дюк. Можеше да излъже момчето, да му каже, че майка му, доколкото му е известно, е придворна дама или нещо подобно на сестрата на лорд Протектора, че се намира на безопасно място в харема и никой мъж не може да я види. Че е доволна, че живее спокоен и безопасен живот и че другата версия е просто клюка, с която слугите запълват свободното си време.
Дюк щеше да му повярва, защото много искаше да вярва в това.
А какво се бе случило… Сигурно Дюк е отишъл да се срещне с Тяхна милост. Може би Мемток е уредил аудиенцията, а може би Дюк просто се е опитал да си пробие път до покоите му и слухът за сбиването е стигнал до ушите на Понс. Това беше повече от вероятно. Сега му стана ясно, че съветът му към Дюк да се срещне с върховния владетел може да е завършил със сцена, която да е накарала Понс да заповяда укротяването му със същата небрежност, с която заповядва да му подготвят въздушната каляска. Бе твърде вероятно…