По време на обяда на следващия ден, докато седеше до Мемток, Хю извика на инженера:
— Пайпс, братовчеде! Онази красива картина, която ми подари вчера — мислиш ли, че някой от твоите дърводелци ще може да ми я сложи в рамка? Искам да я закача над бюрото си, за да могат хората да й се възхищават.
Инженерът се изчерви и се усмихна широко.
— Разбира се, братовчеде Хю! Какво ще кажете за една чудесна махагонова рамка?
— Идеално! — Хю се обърна наляво. — Братовчеде Мемток, нашият братовчед направо си губи времето с тези тръби и канализацията; той е истински художник. Веднага щом ми направят рамката, трябва да дойдеш, за да видиш какво имам предвид.
— С удоволствие, братовчеде. Когато намеря време. Ако намеря време.
Измина повече от седмица, а от Тяхна милост и от Джо нямаше ни вест, ни кост. Цяла седмица без бридж и без Барбара. Най-после един ден на обяд Мемток спомена:
— Между другото, щях да ти казвам, че младият братовчед Джоузеф се е върнал. Все още ли искаш да го видиш?
— Разбира се. Тяхна милост също ли е в резиденцията?
— Не. Тяхната милостива сестра смята, че той ще се върне чак след като се приберем у дома. О, трябва да го видите, братовчеде. Какъв дворец! Не къщурка като тази. Денонощна суетня — и твоят покорен слуга ще се радва, ако за цялата зима успее поне три пъти да си хапне на спокойствие. Тичане, тичане, тревоги, тревоги, проблеми валят отляво и отдясно — каза той с едва прикрито задоволство. — Трябва да се радваш, че си учен.
След два часа Хю получи съобщение, че Джо го очаква. Той знаеше пътя, вече няколко пъти беше ходил в гостните стаи на Джо, за да му помага да обучава Избраните на бридж, затова тръгна сам.
Джо го поздрави с ентусиазъм.
— Влез, Хю! Седни. И никакъв протокол, тук сме само приятели. Само чуй какво съм направил. Леле, колко бях зает! Едната работилница вече е готова и ще започне производство веднага щом Тяхна милост изкопчи покровителството. Всичко е организирано на висше ниво. И е организирано така, че да започнем производство в мига, в който получим покровителството. При това условията му изобщо не са лоши. Тяхна благодат получава половината, Тяхна милост другата половина и изцяло финансира предприятието, а от половината на Тяхна милост аз получавам десет процента и управлявам компанията. Разбира се, когато задвижим и другите производства — между другото цялото предприятие се нарича „Божествени игри“ и разрешителното е съставено така, че да покрива всяко развлечение, което може да ти хрумне, — та когато се разширим по другите направления, тогава ще имам нужда от помощ и това е проблемът; боя се, че Понс ще поиска да назначи някой от тъпите си роднини. Все пък се надявам да не постъпи така, защото роднинските чувства нямат място там, където се опитваш да намалиш разходите. Възможно най-добрият вариант е да се обучат специално подбрани слуги, което ще излезе по-евтино в дългосрочен план, особено ако се окажат подходящи. Какво ще кажеш, Хю? Смяташ ли, че ще се справиш с управлението на една фабрика? Това е отговорна работа; вече имам сто и седем работници.
— Не виждам защо не. Аз съм ръководил три пъти повече и не съм пропуснал нито една заплата — а в строителни войски командвах две хиляди души. Но, Джо, аз дойдох тук по друг въпрос.
— Да, добре, казвай. След това искам да ти покажа плановете.
— Джо, ти знаеш ли за Дюк?
— Какво за него?
— Той е укротен. Знаеше ли?
— А, да, знам. Случи се точно като тръгвах. С него всичко ли е наред? Нали няма усложнения?
— Наред ли? Джо, той е скопен, а ти реагираш така, все едно са му извадили зъб. Знаел си и не си се опитал да ги спреш?
— Не.
— За Бога, защо не го направи?
— Ще ме оставиш ли да довърша? Не си спомням и ти да си се опитал да ги спреш.
— Не ми дадоха тази възможност. Не знаех.
— Нито пък аз. Това се опитвах да ти обясня, но ти продължи да се нахвърляш върху мен. Научих, след като вече беше свършило.
— О, извинявай. Аз реших, че просто си стоял отстрани и си позволил това да се случи.
— Е, не беше така. Не знам какво щях да направя, ако бях разбрал навреме. Сигурно първо щях да поискам Понс да те повика. Но никой не знае как щеше да завърши този разговор. Така че може би е по-добре, че останахме встрани. Може да е за добро. А сега за нашите планове… Ако погледнеш тези схеми, ще видиш…
— Джо!
— Какво?
— Не разбираш ли, че изобщо не ми се занимава с тези фабрики за игрални карти? Та Дюк ми е син!
Джо нави плановете на руло.
— Съжалявам, Хю. Нека да поговорим, ако смяташ, че от това ще ти олекне. Предполагам, че сега ти е много тежко.