Джо слушаше, Хю говореше. Накрая Джо поклати глава.
— Хю, за едно нещо можеш да бъдеш напълно спокоен. Дюк никога не се е срещал с лорд Протектора. Така че съветът, който си дал на сина си — и който според мен си е много добър, — няма нищо общо с това, че са го укротили.
— Надявам се, че си прав. Ако бях уверен, че вината е моя, досега да съм си прерязал гърлото.
— Вината не е твоя, така че стига си се тормозил.
— Ще се опитам. Джо, какво е накарало Понс да постъпи така? Та той отлично знаеше какво е отношението ни към това от онзи момент, когато по погрешка едва не ни кастрираха. Защо го е направил? Аз си мислех, че ми е приятел.
Джо го погледна смутено.
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Трябва да знам.
— Ами… така или иначе ще разбереш. Грейс е виновна за това.
— Какво? Джо, сигурно грешиш. Вярно е, че Грейс има своите недостатъци. Но тя никога не би причинила умишлено подобно нещо на собствения си син.
— Да, не се изразих точно. Възможно е дори да е разбрала какво се е случило чак след това. Но въпреки това тя беше инициаторът. Още откакто пристигнахме тук, тя непрекъснато мрънкаше на Понс, че си иска нейния Дюки. Че е самотна. „Понси, самотна съм. Понси, ти си много лош с Грейси. Понси, ще те гъделичкам, докато не кажеш «да». Понси, защо не искаш?“ И всичко с един такъв бебешки, хленчещ говор. Хю, предполагам, че не си ставал свидетел на това…
— Изобщо не съм го виждал.
— Може би трябваше да й извия врата. Понс просто не й обръщаше внимание, освен тогава, когато го гъделичкаше. Тогава той избухваше в смях, двамата се търкулваха на пода, а той й казваше да млъкне и известно време тя седеше тихо. Понс се държеше с нея точно както с някое от котетата. Честно, не мисля, че той… Искам да кажа, че от това, което съм виждал, едва ли се е интересувал от нея като…
— Това не ме интересува. Някой предупреди ли я какво трябва да се направи, за да бъде синът й при нея?
— Едва ли, Хю. На Понс никога нямаше да му мине през ума, че трябва да дава обяснения… а и аз никога не съм обсъждал това с нея. Тя не ме харесва, аз отнемам голяма част от времето на нейния Понси. — Джо сбърчи вежди. — Така че се съмнявам да е знаела. Разбира се, можела е сама да се сети; всеки би го направил. Така че, моля за извинение, тъй като е твоя жена, но тя не е особено умна.
— Освен това непрекъснато се налива с „Щастие“ — поне аз нито веднъж не съм я видял трезва. Естествено, че не е кой знае колко умна. Обаче вече не ми е жена. Барбара е моята жена.
— Е… от законова гледна точка слугата няма право на жена.
— Не говорех от законова гледна точка, аз ти казвам истината. Но въпреки че Грейс вече не ми е жена, донякъде се чувствам успокоен, че тя може и да не е знаела какво ще коства това на Дюк.
Джо се замисли.
— Хю, едва ли е знаела, но честно да ти кажа, не я интересува особено… Освен това не мисля, че е правилно да кажеш, че му е коствало нещо.
— Не разбирам. Обясни ми, може да съм изглупял.
— Ами, ако Грейс е огорчена от това, че Дюк е скопен, не го показва по никакъв начин. Тя е безкрайно доволна. Изглежда, че и той няма нищо против.
— Нима си ги виждал след това?
— О, да. Вчера сутринта закусвах с Тяхна милост. Те бяха там.
— Мислех, че Понс не е тук.
— Върна се за малко и пак замина за Западния бряг. По работа. Здраво сме се захванали с тоя бизнес. Беше си дошъл само за два дни. И бе приготвил подарък за рождения ден на Грейс. Имам предвид Дюк. Да, знам, че рожденият й ден не е сега, а и в тия времена рождените дни не означават нищо. Важни са именните дни. Но тя казала на Понс, че ще има рожден ден и продължила да му мрънка… А ти знаеш какъв е Понс към животните и децата. Затова го уредил като изненада за нея. Веднага щом се върнал, той й подарил Дюк. Дявол го взел, дори им беше отделена стая в личните покои на Понс. Сега изобщо не слизат да спят долу, живеят си тук.
— Добре, не ме интересува къде спят. Ти ми разказваше какво е мнението на Грейс по въпроса. И на Дюк.
— А, да. Не мога да ти кажа със сигурност кога Грейс разбра какво са сторили с Дюк, мога само да кажа, че тя беше толкова щастлива, че започна да се държи сърдечно дори с мен — разправяше ми колко било мило от страна на Понси да го уреди и питаше: не изглежда ли Дюки страхотно? В новите си дрехи? Такива работи. Тя го бе облякла в една от натруфените ливреи, които носят слугите тук, горе, а не с роба като твоята. Дори му закачи разни бижута. Понс нямаше нищо против. Той е подарък, слуга на слугата. Не мисля, че изобщо пипва някаква работа, Дюк просто е нейното домашно животно. И на нея това страшно й харесва.