(И да разбереш, че съм те лъгал? Няма да стане. Ще се постарая да те баламосам с приказки, както си му е редът.)
— Разбира се, да вървим. Стига мнението на този нищожен слуга да има някакво значение.
— Проклетата хладилна стая. Всяко лято си имам главоболия с нея. Радвам се, че скоро ще се приберем в Двореца.
— Този човек може ли да попита дали датата за тръгване вече е определена?
— Може да попита. Една седмица след утрешния ден. Време да започнеш да опаковаш нещата в отдела ти и да се подготвяш за тръгване.
Хю се опита да запази спокойно изражение на лицето си и гласът му да не трепери:
— Толкова скоро?
— А ти защо се тревожиш? Няма кой знае какво за опаковане — архива, малко мебели. Имаш ли представа колко хиляди предмети имам аз в инвентаризационния списък? И каква част от тях бива открадната, изгубена или повредена просто защото човек не може да се довери на никой от тези идиоти? Чичо!
— Да, сигурно е ужасно — съгласи се Хю. — Което ме подсети за нещо. Помолих те да ми съобщиш, когато Тяхна милост се върне в резиденцията. Младият Избран Джоузеф ми съобщи, че Тяхна милост е бил тук преди ден-два и после отново си е тръгнал.
— Да не би да ме критикуваш?
— Чичо опази! Просто питам.
— Тяхна милост наистина беше в резиденцията за кратко. Но официално не е идвал тук. Не беше в цветущо здраве, Чичо да го пази.
— Чичо да го пази! — възкликна искрено Хю. — Напълно разбираемо е, че при тези обстоятелства не си го молил да ми даде аудиенция. Но мога ли да те помоля за нещо, следващия път…
— Ще говорим по-късно. Да видим какво са направили онези две безпомощни същества.
Главният готвач Гноу и Главният инженер ги посрещнаха на входа към владенията на Гноу. Те продължиха през кухнята, месарницата и влязоха в хладилното помещение. Позадържаха се малко повече в месарницата, докато не им дадоха връхни дрехи, наподобяващи анораци, като Главният прислужник отказа да приеме своята, защото беше мръсна.
Месарницата бе претъпкана с живи хора и мъртви животни — птици, говеда, риба, всичко. Хю установи, че трийсет и осем Избрани и четиристотин и петдесет слуги ядат много месо. Помещението му се стори леко тягостно, въпреки че в своя живот той сам беше убил и одрал доста дивеч.
Но само присъщото му самообладание му позволи да запази контрол в присъствието на Мемток и неговите „братовчеди“ и да не покаже колко е шокиран от нещо, което видя на пода, до разсечен на две животински труп.
Това беше една нежна, закръглена, много женствена ръка.
Хю усети, че му се вие свят, в ушите му забуча. Примигна. Ръката бе все още там. Много приличаше на мъничката ръчичка на Котето…
Той внимателно си пое въздух, опита се да потисне гаденето си и остана обърнат с гръб към ръката, докато не успя изцяло да дойде на себе си. Внезапно беше връхлетян от разбирането на някои несъответствия, идиоми и безсмислени шеги.
Междувременно Гноу спореше с някого, а Мемток стоеше до него и чакаше. След това се отправи към кланицата, като без да иска подритна фината малка ръка под купчина отпадъци и каза:
— Ето това няма да ви се наложи да опитвате, Главен прислужнико, стига старецът да не се върне неочаквано.
— Винаги всичко опитвам — хладно му отговори Мемток. — Тяхна милост очаква трапезата му винаги да е в идеално състояние, независимо дали той е в резиденцията или не.
— О, да, така е — съгласи се Гноу. — Тъкмо това повтарям винаги на готвачите ми. Но… Ами, точно това печено отразява един от моите проблеми. Много е тлъсто. Сам ще установите, че е мазно. Такова се получава, когато използваме самки. По мое мнение най-вкусните късчета, прошарени със сланинка и крехки, се получават от момченца, скопени в шестата си година и не по-големи от дванайсет години.
— Никой не пита за твоето мнение — отговори Мемток. — Единствено значение има мнението на Тяхна милост. А той смята, че самките са по-крехки.
— О, да, съгласен съм! Нищо не съм казал!
— И нищо не съм чул да казваш. По принцип съм съгласен с теб. Просто подчертах факта, че твоето мнение, както и моето всъщност, в случая нямат никакво значение. Виждам, че вече са ги донесли. Надявам се, че няма да започнат веднага с новите.
Цялата група, облечена в тежки анораци, влезе вътре. До този момент инженерът не бе казал нито дума, а само беше кимнал и се бе усмихнал на Хю. Сега той обясни какъв е проблемът с хладилника. Хю се стараеше да не отмества очи от него, вместо да гледа съдържанието на склада за месо.
По-голямата част от месото беше говеждо и птиче. Но на една дълга поредица от куки висеше онова, което той очакваше да открие тук — дълга редица от човешки трупове, изкормени, изчистени и замразени. Разбра, че това са млади самки и момченца, но вече нямаше как да се разбере дали момченцата са скопени или не. Той се задави и благодари на нещастната си звезда, че онази малка ръчичка го бе предупредила и поне му беше спестила припадъка.