Но дозата „Щастие“ му позволи дори да се усмихне, когато Мемток опита печеното за горния етаж, и да го попита:
— Много ли е мазно?
— По-зле от обичайното. Опитай го.
— Не, благодаря. Очаквах да бъде такова. Предполагам, че аз щях да съм много по-постен — разбира се, щях да бъда ужасно жилав. И твърд. Макар че може би братовчедът Гноу щеше да успее да ме направи крехък.
Мемток се смя до припадък.
— О, Хю, никога не казвай толкова смешни шеги, докато се храня. Ще ме умориш от смях!
— Този човек се надява това да не стане. — Хю си поигра с телешкото в чинията си, побутна я настрана и изяде няколко ядки.
Вечерта беше много зает. Остана да пише дълго, след като Котето заспа. Ситуацията изискваше колкото се може по-бързо да се свърже тайно с Барбара, а засега това можеше да стане единствено чрез Котето. Проблемът беше, че той трябваше да кодира писмата с шифър, който само тя можеше да разбере и който щеше да разпознае, без да се налага да я предупреждава и да й го обяснява — и който щеше да бъде съвсем неразгадаем за останалите. Но смесицата от езици, която й бе изпратил предишния път, нямаше да свърши работа; сега щеше да й изпрати подробни инструкции, които бяха наистина важни, и ако тя изпуснеше дори една дума, нямаше да разбере целия смисъл на съобщението.
Черновата му гласеше:
Ако беше тук, щяхме да си говорим до припадък. Ти си спомняш за Едгар Алън По например. Можеш ли да се сетиш как твърдях, че По е най-добрият писател на криминални истории? Да вземем например «Златният бръмбар» или онзи малък бисер «Убийствата на улица Морг», или което и да е негово произведение. Прочиташ и препрочиташ всяко едно — те са истинско удоволствие и извор на отговори. Това важи за цялото му творчество. Отговори например на въпросите, които възникват, докато четеш «Златният бръмбар», «Убийствата на улица Морг» или «Изчезналото писмо». По е много забавен и си заслужава да бъде изучен. Също толкова забавен е и Марк Твен. Начин да продължим литературните си обсъждания е следващото да бъде за Марк Твен, как мислиш? Край на разговора, изморих се и ще си лягам.
Тъй като Хю никога не беше обсъждал Едгар Алън По с Барбара, бе убеден, че тя щеше да проучи бележката за някое скрито съобщение. Въпросът беше дали щеше да го открие. Той искаше от нея да прочете следното тайно послание:
„Ако
Ти
Можеш
Да
Прочетеш
Това
Отговори
По
Същия
Начин
Край“
След като бе дал най-доброто от себе си, той побърза да се избави от черновата, а после се подготви да извърши нещо много по-рисковано. В този момент беше готов да продаде безсмъртието на душата си в замяна на едно фенерче, но накрая се примири и със свещ. Стаите му се осветяваха според желанията му с ярко или меко осветление от лампи-полусфери, които бяха разположени в горните ъгли на стаите. Хю нямаше понятие как работят, знаеше само едно нещо — че са единственото познато му осветление. Те не излъчваха топлина, изглежда, нямаха нужда и от кабели и се регулираха с помощта на мънички ръчки.
Подобна лампа, само че с размера на топка за голф, беше монтирана върху неговия четец на свитъци. Силата на светлината се регулираше чрез въртенето на самата топка. Хю реши, че въртенето на тези сфери по някакъв начин ги поляризира.
Той се опита да измъкне сферичката от устройството за четене.
В края на краищата успя, но счупи горния панел. В ръцете му се оказа ярко светеща топка, чиято сила вече не можеше да се регулира. А това беше също толкова зле, колкото и пълната липса на осветление.
В края на краищата се сети, че може да я скрие под мишницата си. Тя продължаваше да свети, но вече не чак толкова силно.
Хю се убеди, че Котето спи, угаси всички лампи, отвори вратата към коридора и се огледа навън. Коридорът се осветяваше единствено от една лампа на стойка на около четирийсет и пет метра по-надолу. За съжаление Хю трябваше да тръгне точно натам. Не очакваше, че осветлението все още ще работи в този късен час.
Той усети „ножа“, здраво завързан за лявата му ръка — някакво подобие на острие, което беше наточил с помощта на камък, взет от пътеката в градината. За да го държи здраво, трябваше да го завърже. Налагаше се да поработи още доста над него, а това можеше да го прави само след като Котето заспи или в минутите, които успееше да открадне от работата си. Ала наличието му го караше да се чувства добре и то бе единствените нож, длето, отвертка и лост, които имаше.