Люкът, който водеше към тунела за техническа поддръжка, се намираше вдясно от осветената пресечка. Всеки люк щеше да свърши работа, но този се намираше на пътя към стаята на ветеринаря; в случай че го откриеха, винаги можеше да се оправдае, че го боли корем и отива при лекаря.
Люкът се отвори много леко. Достатъчно беше да завърти заключалката му, за да го отключи. Дъното на тунела, осветено от блестящата му сфера, се намираше на метър и двайсет под пода на коридора. Хю тръгна да се спуска надолу и там се натъкна на първия проблем.
Тези люкове и тунели бяха предназначени за мъже, които бяха с около трийсет сантиметра по-ниски от него и с около двайсет и пет килограма по-леки. Съответно рамената и ханшовете им бяха по-тесни, ръцете и краката им по-къси и така нататък.
Но той трябваше да преодолее тунела. Беше длъжен да го направи.
Чудеше се как ще успее да премине през него, като носи поне едно бебе в ръка. Но с това трябваше също да се справи. И непременно щеше да се справи.
Едва не попадна в капан, който сам си постави. Буквално в последния момент установи, че вътрешната страна на стоманената врата е гладка, без никаква дръжка, и че заключалката се придръпва със стоманена пружина и автоматично се заключва.
Това обясняваше защо никой не се тревожи, че жребците могат да получат непланиран достъп до самките. Но то представляваше и значително преимущество. Хю веднага го оцени. Ако на другия край на тунела всичко е спокойно, той щеше да събуди Барбара, четиримата щяха да се спуснат в тунела, след това да се измъкнат навън и да избягат през който и да е от многото неохранявани изходи. Щяха да побягнат към планините, да ги достигнат преди разсъмване, да си намерят някой поток и да изминат във водата достатъчно дълго разстояние, за да объркат хрътките. Напред, напред, напред! Без почти никаква храна, само с едно подобие на нож, без каквото и да е оборудване, облечени само с по една „нощница“ и без каквато и да е надежда за нещо по-добро. Напред! Или щеше да спаси семейството си, или щеше да загине с него. Но да загине свободен!
Може би някой ден неговите синове близнаци, които вероятно щяха да бъдат много по-мъдри от него и закалени в борбата с природата, щяха да вдигнат въстание срещу цялата тази гадост. Но сега всичко, което смяташе да направи, на което можеше да се надява, беше да ги освободи, да ги отгледа на свобода, живи и свободни, и нескопени, докато не пораснат и не заякнат.
Или не умрат.
Такъв беше планът му. Не загуби нито минутка във вайкане заради тази пружина. Това просто означаваше, че трябва да се свърже с Барбара и да съгласуват точното време, защото тя щеше да отвори люка от другия край. Тази вечер Хю можеше само да разузнава.
Оказа се, че лентата, с която бе привързал ножа си, идеално задържа пружинената заключалка. Той го изпробва отгоре; сега капакът можеше да се отвори, без да се пипа заключалката.
Но неговите диви инстинкти го предупредиха. Лентата можеше и да не издържи до завръщането му. Можеше да се окаже заключен вътре.
През следващия половин час той, с пот на челото, работи върху заключалката, като използваше ножа и пръстите си и държеше светещата топка със зъби.
Накрая успя да счупи пружината и премахна изцяло заключалката. Сега затвореният люк изглеждаше нормално, но можеше да бъде отворен отдолу е лек натиск.
Чак тогава Хю се осмели да слезе долу и да затвори люка над главата си.
Започна да пълзи на лакти и колене, като държеше лампата в уста, но почти веднага се спря. Проклетата роба му пречеше да пълзи! Опита се да я увие около кръста си. Тя се свлече.
Той се върна в шахтата под люка, съблече досадната дреха, остави я на пода и започна да пълзи съвсем гол, само с ножа, привързан към ръката му, и с лампата в устата му. Така успя да напредне доста, въпреки че не можеше съвсем да се изправи на четири крака. Трябваше да свива ръце в лактите, не можеше да повдигне задницата си, а на места разни клапи и фитинги го караха да пълзи направо по корем.
Нямаше как да прецени какво разстояние е изминал. Струваше му се, че на всеки десет метра в стените на тунела имаше разклонения; той ги преброи и се опита да отбележи наум мястото им в чертежните планове. Премина под два люка… остър ляв завой в друг тунел при следващия люк… пропълзяване на около петдесет метра и достигане под друг люк… Някъде около час по-късно беше стигнал под люка, който трябваше да се намира най-близо до Барбара.
Ако не се бе изгубил в недрата на двореца… Ако беше запомнил правилно сложния чертеж… Ако чертежът бе актуален… (Дали и след две хиляди години закъсняваха да актуализират инженерните промени в новите чертежи?) Ако Котето беше описала точно местонахождението на Барбара, използвайки метод, който й бе съвсем непознат… Ако Барбара все още се намираше там…