Е
Самотно
Занимание…“
През следващите три дни писмата на Хю до Барбара бяха дълги и обстоятелствени и в тях се обсъждаше всичко от използването на разговорни идиоми от Марк Твен до влиянието на модерното обучение по време на отдих върху граматиката. Нейните отговори бяха дълги, не по-малко „литературни“ и тя съобщаваше, че ще е готова да отвори люка, потвърждаваше, че е разбрала, че има малък запас от храна, няма нож, няма обувки — но стъпалата й са много загрубели — и че единственото, което я притеснява, е близнаците да не се разплачат или съжителстващите с нея в стаята да не се събудят, особено двете, които още кърмят децата си нощем. Но тя молеше Хю да не се безпокои и го уверяваше, че ще се справи.
Хю взе бутилка с прясно приготвено „Щастие“, скри я близо до капака, водещ към стаята на Барбара, и я инструктира да каже на съжителките си, че е откраднала бутилката и така да ги напие, че или да не се събудят, или, ако все пак се събудят, да са в такова състояние, че да не могат да правят друго, освен да се смеят. И, ако може, да даде на близнаците толкова, че да не плачат по време на пътя, каквото и да се случи с тях.
Допълнителното пътешествие през тунелите, за да остави бутилката, беше риск, който на Хю не му се щеше да поема. Но той извлече полза от него. Не само засече времето с часовника в кабинета си и запомни всички завои в лабиринта до най-малката подробност, но и взе със себе си пълен със свитъци вързоп, който със сигурност беше по-тежък от единия от близнаците. Закачи вързопа за гърдите си с ремък, направен от откраднатото покривало на принтера в кабинета му. Направи два такива вързопа — един за Барбара и един за него самия, като ги приспособи така, че завързаното дете да може да се премести на гръб и да се носи по папуаски.
Установи, че е доста трудно, но не и невъзможно да се носи едно от децата по този начин през тунелите, и си отбеляза местата, където трябваше да е особено предпазлив и да се придвижва много бавно напред, за да не притисне „скъпоценния си товар“ и за да не се закачи някъде ремъка на гърба му.
След като установи, че всичко това е възможно да се направи, той се върна в покоите си, без да буди Котето — този ден й беше дал по-голямо количество „Щастие“. Сложи свитъците на мястото им, скри ножа и сферичната лампа, изми колената и лактите си и ги намаза с мехлем, после седна и добави дълъг постскриптум към писмото, което бе написал по-рано през деня на Барбара, за да й обясни как да намери бутилката. Изказа също някои съображения за философията на Хемингуей и отбеляза, че, колкото и да е странно, в едно от произведенията си писателят твърди, че „свободата е самотно занимание“, а в друго твърди… и така нататък.
Следващата вечер той отново даде на Котето увеличена доза „Щастие“, като й каза, че в бутилката е останало малко и трябва да я допие, а на следващия ден той ще донесе нова.
— О, но аз ще стана ужасно глупава. Вече няма да ме харесваш.
— Давай, изпий го. Забавлявай се, не ме мисли мен. За какво да живеем, ако не се забавляваме?
След половин час Котето не можеше дори да се добере до леглото без чужда помощ. Хю постоя с нея, докато тя не започна да похърква. После зави ръцете й, стана, погледа я известно време и изведнъж приклекна и я целуна за довиждане.
След минута вече се провираше през първия люк.
Когато се озова в тунела, първо свали робата си и сложи в нея всичко, което бе успял да събере и което щеше да им помогне за оцеляването им: храната, сандалите, перуката и двете кутии от ароматизиращ крем, в които беше забъркал кафявия пигмент. Той не разчиташе много на грима и не вярваше в него, но в случай че изгревът настъпеше, преди да са стигнали до планините, смяташе да гримира всички тях, да направи от робите нещо като панталони и като платовете, с които беше дочул, че се увиват свободните селяни Избрани — „бедните черни отрепки“, както ги наричаше Джо — и в този си вид да се опитат да издържат, докато мръкне.
Привърза единия от вързопите за бебетата към себе си, мушна другия вътре в него и тръгна. Бързаше, защото сега всичко зависеше от времето. Дори и Барбара да бе успяла да напие съжителките си, дори и без проблеми да успееше да се спусне в тунела, дори и прекосяването на тунелите да им отнемеше по-малко от час — което беше доста съмнително, при положение че щяха да носят децата, — пак нямаше да излязат от имението преди полунощ. Тогава щяха да разполагат само с пет часа тъмнина, за да се доберат до планините. Интересно, щяха ли да успеят да поддържат скорост от четири-пет километра в час? Едва ли, тъй като Барбара нямаше обувки, двамата щяха да носят по едно дете, щяха да вървят през непозната местност, в мрак. А планините, които се виждаха през прозореца, изглеждаха поне на двайсет километра разстояние. Щеше да им е страшно трудно, дори и всичко да върви като по вода.