— Ще ни стигне.
— И още нещо… Ако си взема робата и после затворя капака и не се върна, стой там. Не издавай нито звук и не се опитвай да надникнеш.
— Добре.
— Може и да ме няма цял час. Може да се наложи да симулирам болка в корема и да отида до ветеринаря — в такъв случай ще се върна, когато мога.
— Добре.
— Барбара, може да ти се наложи да чакаш двайсет и четири часа, ако нещо се обърка. Можеш ли да стоиш тук толкова дълго и да не позволяваш на близнаците да плачат? Ако се наложи?
— Ще направя каквото трябва, Хю.
Той я целуна.
— А сега сложи лампата в устата си и долепи устни една към друга. Ще надникна навън.
Той открехна леко капака и го затвори.
— Много добре — прошепна. — Даже са угасили нощното осветление. Тръгвам. Бъди готова да ми предадеш вещите. Но първо Джо. И не бива да се вижда светлина.
Хю вдигна капака и беззвучно го спусна на пода, качи се, излезе в коридора и се изправи.
В очите го удари лъч светлина.
— Достатъчно — изрече сух глас. — Не мърдай.
Хю ритна толкова бързо ръката, стиснала камшика, че собственикът му не успя да се възползва от него. Последва удар, и още един — и това беше достатъчно. Вратът на мъжа беше счупен точно като по книгите.
Хю веднага се наведе над отвора:
— Давай всичко. Бързо!
Барбара му подаде детето, после и багажа. След това той й подаде ръка и тя се качи горе при него.
— Светни ми — прошепна той. — Трябва да се отърва от тялото. Тя му светна.
Мемток…
Хю поклати смаяно глава, избута тялото в люка и затвори капака. Барбара беше готова, едното дете бе на гърба й, а другото — в лявата й ръка, в дясната държеше вещите.
— Да тръгваме! Не изоставай от мен!
Той стигна до пресечката, като опипваше стената с ръка в мрака.
Не видя как камшикът го удари. Само изпита божа.
Глава 20
Доста дълго време господин Хю Фарнъм не чувстваше нищо друго освен болка. Когато тя отмина, той установи, че се намира в затворническа клетка като онази, в която беше живял в първите дни след като попадна в протектората.
Остана там три дни. Той реши, че са толкова, защото получи храна шест пъти. Винаги разбираше кога идва моментът за хранене и за изхвърляне на гърнето му, защото изобщо не го извеждаха навън. Усещаше как го обвива нещо като невидима мрежа, после някой влизаше вътре, оставяше храната, подменяше гърнето и си излизаше. Нямаше начин да накара слугата, който правеше това, да говори с него.
След може би около три дни внезапно се оказа уловен в затворническо поле (тъкмо го бяха нахранили) и в клетката влезе неговият бивш колега и „братовчед“ Главният ветеринар. Хю беше повече от сигурен защо е дошъл; после предчувствието му прерасна в убеждение и той започна да умолява и да настоява да бъде отведен при лорд Протектора, а накрая закрещя.
Хирургът не му обърна никакво внимание. Той направи нещо на бедрото му и си тръгна.
Хю видя, че не изпада в безсъзнание и донякъде се успокои. Но когато затворническото поле изчезна, установи, че изобщо не може да се движи и чувства сънливост. Скоро влязоха двама прислужници, взеха го и го сложиха в сандък, който приличаше на ковчег.
Той усети, че го носят. Сандъкът се движеше сравнително плавно; веднъж усети как го вдигат, а след това как спират — оставиха го някъде. Няколко минути, часове или дни по-късно отново усети размърдване; накрая се озова в друга затворническа килия. Знаеше, че не е същата — стените бяха боядисани в светлозелено, вместо в бяло. По времето, когато дойдоха да го нахранят, вече се беше възстановил и отново трябваше да го омотаят с невидимата мрежа, докато внасят храната вътре.
Това продължи сто двайсет и пет хранения. Хю отбелязваше всяко от тях върху вътрешната страна на лявата си ръка е помощта на късче отхапан нокът. Тази дейност му отнемаше по-малко от пет минути всеки ден; през останалото време се тревожеше или спеше. Спането беше по-лошо от тревоженето, защото винаги преживяваше отново опита си за бягство, който винаги завършваше неуспешно, въпреки че невинаги го залавяха на едно и също място. Хю невинаги убиваше своя приятел Главния прислужник и поне два пъти успяваха да стигнат до планините, преди да ги заловят. Но независимо дали беше дълъг или кратък, пътят на бягството им винаги завършваше по един и същи начин и той се събуждаше, плачейки, и зовеше Барбара.
Тревожеше се най-вече за Барбара и за близнаците, въпреки че момчетата не му се струваха съвсем реални. Никога не беше чувал за някоя самка, която да е била жестоко наказана за нещо. Но пък и никога не бе чувал за някоя самка, която да е участвала в опит за бягство и в убийство; просто не знаеше. Но затова пък знаеше много добре, че лорд Протекторът предпочиташе месо от самки за трапезата си.