Той отново смени езика.
— Но не сме се събрали тук, за да обсъждаме литературата. — Тяхна милост едва помръдна с ръка. Дотичаха две самки, носещи масичка. Поставиха я пред високия мъж и я отрупаха с разни предмети. Хю веднага ги позна — ръчно изработения нож, перуката, две кутийки с ароматен крем, едно вързопче, празна бутилка „Щастие“, малка бяла сфера, която вече не светеше, чифт сандали, две роби — едната дълга, другата къса, и двете окъсани и мръсни, — и изумително дебела пачка листове, омазани и изписани от горе до долу.
Понс постави бялата мишка на масата, размести предметите и заяви мрачно:
— Аз не съм глупак, Хю. Цял живот съм притежавал слуги. Успях да те разгадая още преди ти сам да си се разгадал. Човек като теб не трябва да бъде събиран с преданите слуги, той ще ги разврати. В главите им веднага се зараждат разни порочни мисли. Възнамерявах да ти позволя да избягаш веднага щом свърша с теб. Можеше да си позволиш да изчакаш.
— Нима очакваш да ти повярвам?
— Това няма никакво значение. Не можех да си позволя да те задържа твърде дълго — една гнила ябълка разваля и останалите, както обичаше да казва моят чичо. Нито можех да те дам за осиновяване и да оставя някой нищо неподозиращ купувач да плати добри пари за слуга, който после ще разврати всички други слуги във владението му. Не, ти трябваше да избягаш.
— Дори и да е така, аз никога нямаше да избягам без Барбара и момчетата ми.
— Както вече казах, аз не съм глупак. Бъди така добър да го запомниш. Щях да използвам Барба и тези прекрасни деца, за да те накарам да избягаш. По време, което сам избера. Но ти провали всичко. Трябва да те накажа за пример на останалите. — Той се намръщи и взе грубия нож. — Не е добре балансиран. Хю, наистина ли очакваше да си пробиеш път с подобно жалко оръжие? Ти дори не беше намерил обувки за това нещастно дете до теб. Само ако бе изчакал малко, щеше да получиш възможността да откраднеш каквото поискаш.
— Понс, ти си играеш с мен така, както си играеш с тази мишка. Планирал си да ни пуснеш да избягаме. Или поне да изглежда така. А всъщност в края на краищата щях да се окажа на трапезата ти.
— О, моля те! — Възрастният мъж направи гримаса на погнуса. — Хю, не се чувствам добре, някой отново се опита да ме отрови. Предполагам, че е племенникът ми, този път почти успя. Затова не говори гадости, това разстройва стомаха ми. — Той огледа Хю от глава до пети. — Жилав. Негоден за ядене. Старият жребец дивак става само за боклука. Много вони. Освен това истинският джентълмен не яде хората от своето семейство, независимо от обстоятелствата. Затова нека да зарежем този груб тон. Нямаш никакви основания да се държиш така. Аз не съм ти ядосан, просто съм доста раздразнен. — Той погледна близнаците и каза: — Хюи, стига дърпа Маги за опашката. — Гласът му не прозвуча нито високо, нито остро; бебето веднага се спря. — Тези двамата сигурно щяха да са доста апетитни, ако не бяха от моето семейство. Но дори и да не бяха, щях да имам по-добри планове за тях; те са толкова сладки и толкова много си приличат. В началото им бях избрал по-добро предназначение, докато не разбрах, че ще са ми необходими, за да те накарам да избягаш.
Понс въздъхна.
— Разбирам, че ти все още не вярваш на нито една моя дума. Хю, ти не разбираш системата. Но слугите никога не я разбират. Някога отглеждал ли си ябълки?
— Не.
— Така. Хубавата, вкусна ябълка, сладка и тръпчива, никога не е природен продукт. Тя е резултат от дългосрочни разработки от нещо малко и кисело, и твърдо, което не става дори за храна на добитъка. След това трябва да се приложи научен подход за размножаването й и да се пази добре. От друга страна, високоразвитите растения — или животни — могат да изгубят вкуса си, твърдостта, аромата, да станат меки и безполезни. Това е проблем с две остриета. Същият непрекъснато се появява и при слугите. Размирниците трябва да се отстраняват, да не им се позволява да се размножават. От друга страна, точно тези размирници, най-лошите от тях, са безценен генетичен материал, който не трябва да се губи. Затова правим и едното, и другото. Онези размирници, чието бунтарство се проявява по-късно, ние скопяваме и запазваме. А на най-лошите — такива като теб — позволяваме да избягат. Ако оцелеят — а някои от вас успяват, — тогава ви спасяваме, или спасяваме силното ви поколение, и съзнателно вливаме вашата кръв в генетичната линия, която е станала твърде слаба и безпомощна, и толкова затъпяла, че няма смисъл повече да я поддържаме. Нашият нещастен общ приятел Мемток беше резултат от такава стимулация. Той бе една четвърт дивак. От само себе си се разбира, че не знаеше за това и беше прекрасен жребец, който добре помогна за подсилването на рода. Но бе твърде опасен и амбициозен, за да бъде задържан дълго като жребец; трябваше да бъде скопен и да открие предимствата от това. Повечето от висшите ми слуги имат дивашка кръв във вените си; някои от тях са синове на Мемток. Моят инженер например. Не, Хю, ти нямаше да се окажеш на ничия трапеза. Нито пък щеше да бъдеш скопен. Бих те запазил за домашно животно с голямо удоволствие, ти си забавен и си отличен играч на бридж. Но не мога да ти позволя да контактуваш с верните ми слуги, дори като те изолирам зад някаква измислена титла. Съвсем скоро щеше да се свържеш със съпротивата.