Тяхна милост заговори:
— Хюи, казах ти да спреш да дразниш котката. Ще те одраска. — Той се изправи бавно и продължи: — Убеди ги, Джо — после излезе от стаята.
Джо въздъхна и се приближи до тях.
— Барбара — започна нежно той, — вземи се в ръце. Това, което правиш, не помага на Хю, въпреки че ти мислиш така. Би трябвало да го посъветваш да приеме. Все пак човек на неговата възраст няма какво чак толкова да губи.
Барбара го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. После отново се изплю. Джо беше наблизо и тя го улучи в лицето. Той скочи и вдигна ръка. Хю остро изрече:
— Джо, ако я удариш и някога се окажа на свобода, ще ти счупя ръката!
— Изобщо не възнамерявах да я удрям — бавно отговори Джо. — Просто исках да си избърша лицето. Не бих могъл да ударя Барбара, Хю; аз й се възхищавам. Просто не мисля, че разсъждава правилно. — Той взе една кърпичка, за да изтрие слюнката. — Изглежда няма смисъл да спорим.
— Никакъв, Джо. Извинявай, че те наплюх.
— Няма нищо, Барбара. Ти си разстроена… и никога не си се отнасяла е мен като е чернилка. И така, какво реши, Хю?
— Барбара вече взе решението. А тя винаги държи на думата си. Не мога да кажа, че съжалявам. За никой от нас няма смисъл просто да останем живи. Дори и да не бъда скопен.
— Жалко, че мислиш така, Хю. Въпреки всичко ние се разбирахме много добре. Е, щом това е окончателното ви решение, по-добре да отида да съобщя на Тяхна милост. Нали?
— Да.
— Да, Джо.
— Ами… Сбогом, Барбара. Сбогом, Хю. — Той излезе от стаята.
Лорд Протекторът се върна сам, като се движеше с бавната походка на стар и болен човек.
— Значи това е вашето решение — каза той, като седна и се покри с шала. Пресегна се и взе мишката, която все още беше на масата; появиха се слуги, които събраха всичко останало. После старецът продължи: — Не мога да кажа, че съм изненадан… Нали и с двама ви съм играл бридж. Добре, тогава има още една възможност. Животът ви е проигран и аз не мога да ви позволя да останете тук при други условия. Затова сега ще ви върнем обратно.
— Обратно къде, Понс?
— Ами обратно във вашето време, разбира се. Ако успеете, естествено. Може и да успеете. — Той погали мишката. — Този малък приятел успя. Изпратихме го две седмици назад в миналото. И той изобщо не пострада. Въпреки че никой не знае какво ще стане, когато ви върнем с две хиляди години назад.
Слугите бяха влезли отново и слагаха на масата един мъжки часовник, канадски цент, чифт силно износени кубинки, ловен нож, чифт грубо направени мокасини, два чифта дънки „Ливайс“, няколко съдрани дънкови панталонки с много широка талия, автоматичен пистолет 45-и калибър с колан, две скъсани и избелели ризи, едната от които беше прекроена, половин кутийка кибритени клечки и малка тетрадка е молив.
Понс погледна към купчината.
— Имаше ли още нещо? — Той извади пълнителя на пистолета и го задържа в ръката си. — Ако няма, обличайте се.
Невидимото поле ги освободи.
Глава 21
— Не разбирам защо сте толкова изненадани — поклати глава Понс. — Хю, не си ли спомняш, когато казах на моите учени, че искам да знам как сте се озовали тук? Без чудеса. Говорех напълно сериозно. Те разбраха, че ще бъда много нещастен — и огорчен, — ако не разрешат този проблем при такова изобилие от данни. И успяха да го направят. Може би. Поне успяха да преместят този малък приятел. Той пристигна днес, затова изпратих да ви доведат. Сега ще разберем дали системата работи така добре и назад във времето, както напред, в бъдещето, и дали големият апарат ще работи също толкова добре, колкото настолният модел. Доколкото разбирам, количеството енергия не е от особено значение — няма нужда от никакви атомни бомби, важно е точното приложение на енергията. Но скоро ще разберем.
— Как ще разбереш? — попита Хю. — Ние ще разберем, ако проработи. Но ти как ще узнаеш?
— А, това ли? Моите учени стават много умни, когато имат стимул. Един от тях ще ти обясни.
Повикаха учените, двама Избрани и петима слуги. Не бяха представени едни на други; Хю почувства, че е него се държат също толкова безлично, както с мишката, която продължаваше да се опитва да слезе на пода, където я чакаше смъртта. Накараха го да си свали ризата и единият от слугите-учени залепи един малък пакет на дясното рамо на Хю.
— Какво е това? — Беше изненадващо тежко за размера си.
Слугите не отговориха; водачът Избран каза:
— Ще ти бъде обяснено. Ела тук. Виж това.
„Това“ се оказа подробна геодезическа карта на Джеймс Каунти, бивша собственост на Хю.