— Ако е угодно на лорд Протектора, този човек смята, че образците трябва да бъдат натоварени в контейнера без забавяне.
— Тогава го направете! Не губете повече време.
Донесоха контейнера. Той представляваше метална кутия, гладка, празна, без каквото и да било обзавеждане, висока колкото Хю да може да стои изправен, и широка колкото да ги побере и четиримата. Хю скочи в нея, помогна на Барбара да влезе, след това им подадоха бебетата. Хюи започна да плаче и да блъска брат си.
Понс изглеждаше разстроен.
— Самките ми изглежда са разглезили тези деца. Хю, реших да не гледам, изморих се. Сбогом и на двама ви и щастливо пътуване. Никой от вас нямаше да стане лоялен слуга. Но ще ми липсват игрите ни на бридж. Барба, трябва да вкараш в пътя тези деца. Но гледай да не ги лишиш от кураж; те са страхотни момчета.
Той се обърна рязко и си тръгна.
Затвориха и заключиха люка. Четиримата останаха сами. Хю веднага се възползва от това и целуна жена си. Малко непохватно, защото и двамата държаха по едно бебе.
— Вече ми е все едно какво ще стане — каза Барбара веднага щом устата й беше свободна. — Отдавна копнея за това. О, скъпи, Джоуи отново се е подмокрил. Как е Хюи?
— И той така. Не каза ли току-що, че вече ти е все едно какво ще стане?
— Да. Но се опитай да обясниш това на едно бебе. С удоволствие бих разменила едно руло от тези долари за десет пелени.
— Скъпа моя, не осъзнаваш ли, че човешката раса е живяла близо един милион години, без въобще да използва пелени? Докато ние може да не оцелеем дори един час. Така че нека да не губим време в разговори за пелени.
— Просто имах предвид… Опа, преместват ни!
— Седни на пода и подпри краката си в стената, преди да сме смачкали бебетата. Та какво казваше?
— Просто исках да кажа, скъпи мой, че не ми пука за пелените, не ми пука за нищо, след като отново си с мен. Но ако не умрем, ако прехвърлянето се осъществи, трябва да мисля практично. А можеш ли да се сетиш за нещо по-практично от пелените?
— Да. Целувките. Правенето на любов.
— Е, да. Но те водят до пелени. Скъпи, ще подържиш ли Хюи с другата си ръка, за да ме прегърнеш с тази? О, отново ни местят. Хю, дали ще се получи? Или внезапно ще умрем? Мога да си представя пътуването в бъдещето — нали ние го направихме? Но не мога да си представя да се върна назад. Та миналото вече се е случило. Край. Не е ли така?
— Ами да. Но не се изрази правилно. Така, както аз го разбирам, пътуването във времето не поражда парадокси, няма как да ги има. Ако направим този скок във времето, значи вече сме го правили. Това вече се е случило. А ако не се получи, значи никога не се е случвало.
— Но то не се е случило все още. Следователно ти твърдиш, че тъй като не се е случило, значи не може да се случи. Нали и аз казах същото.
— Не, не! Ние не знаем дали това вече се е случило или не. Ако се е случило, значи пак ще се случи. Ако не е, няма.
— Скъпи, объркваш ме.
— Не се тревожи. „Пръстите, които държат перото, изписват буква и чак след като я завършат, продължават напред“33, а какъв е резултатът, разбираме накрая. Мисля, че вече пътуваме; контейнерът е стабилен, усещам съвсем леки вибрации. Ако са ни изпратили натам, накъдето мисля, тоест в Джеймс Каунти, то ние разполагаме поне с един час, преди да започнем да се тревожим. — Той я хвана здраво за ръката. — Затова нека през този час да бъдем щастливи.
Тя се сгуши в него.
— Нали това ти казвах. Любими, двамата с теб преживяхме толкова много, че смятам повече за нищо да не се тревожа. Ако ни остава само час, аз ще се наслаждавам на всяка една секунда.
Ако са четирийсет години — ще се наслаждавам на всяка секунда от тях. Стига да сме заедно. Ако няма да сме, не ги искам. Но и в двата случая ще продължим напред. До последния ни ден.
— Да. До последния ни ден.
Тя въздъхна щастливо, смени пелената на подмокреното спящо дете, облегна се на рамото му и каза:
— Чувствам се като в първия ни ден. В убежището, имам предвид. Беше почти толкова тясно и дори още по-топло — но никога не съм била толкова щастлива. Не знаехме дали ще доживеем до края на деня. На нощта.
— Поне не се надявахме. Иначе сега нямаше да имаме близнаците.
— Тогава се радвам, че си мислехме, че ще умрем. Хю? Нали тук мястото не е по-малко, отколкото тогава, в убежището?
— Жено, ти си ненаситна в своята похот. Ще шокираш момчетата.
— Не мисля, че един път в годината се определя като ненаситност. А момчетата са твърде малки, за да се шокират. Хайде де! Нали сам каза, че след час може и да сме мъртви!