— И без това съм толкова отчаяна, не ми се стои сама. Може ли да остана?
— Разбира се. Чувствам се по-добре, когато си тук, нищо, че звуча толкова мрачно.
— Нещата, които говориш, не са ни най-малко толкова мрачни, колкото мислите ми, когато съм сама. Ще ми се да знаех какво става отвън!
После добави:
— Ще ми се да имахме перископ.
— Имаме.
— Какво? Тук?
— Всъщност имахме. Извинявай. Онази тръба ей там. Опитах се да я изкарам горе, но тя не помръдна. Както и да е… Барби, аз се нахвърлих върху Дюк заради това, че поиска да извадя резервното радио преди края на атаката. Но може и да е свършила. Какво мислиш?
— Аз ли? Откъде да знам?
— Знаеш толкова, колкото и аз. Целта на първата ракета беше военната база. Иначе изобщо не биха се занимавали с нас. Ако ни наблюдават през космически спътници, тогава значи втората ракета е била изстреляна по същата цел. Времето отговаря — ракетата лети от Камчатка дотук около половин час и вторият удар беше около 45 минути след първия. Сигурно са улучили точно в целта и го знаят, защото мина повече от час, а трета ракета не падна. Което означава, че повече няма да се занимават с нас. Не е ли логично?
— На мен ми звучи логично.
— Това е долнокачествена логика, скъпа моя. Нямаме достатъчно данни. Може и двете ракети да са пропуснали нашата база и сега тя да сваля всичко, което изстрелят срещу нея. Може на руснаците да са им се свършили ракетите. Може третият тур да са бомби, хвърлени от самолет. Никой не знае. Но мен ме гризе любопитството.
— Аз със сигурност бих искала да чуя някакви новини.
— Ще се опитаме да чуем нещо. Ако новините са добри, ще събудим останалите.
Хю Фарнъм се зарови в ъгъла и измъкна някаква кутия, от която извади радиоапарат.
— Няма дори драскотина. Да видим дали ще хване нещо без антена.
След известно време съобщи:
— Само статични шумове, въпреки че това приятелче може да лови местните станции без антена. Сега ще го вържем към външната антена. Изчакай малко.
След минутки се върна.
— Нито звук. Може би външната антена вече не съществува. Нищо, ще опитаме с аварийната.
Хю взе един гаечен ключ и махна тапата от късата трисантиметрова тръбичка, която стърчеше от тавана. Провери отвора с гайгеровия брояч.
— Радиацията е малко по-висока.
После взе два стоманени пръта, всеки по метър и половина. Мушна единия в тръбата.
— Не стига до върха. Другият край на тръбата се намира точно на повърхността, под тънък пласт пръст. Това е проблем. — Той зави втория прът за първия. — Сега идва трудната част. Отстъпи назад, защото оттам може да се изсипе пръст — и гореща, и радиоактивна.
— Но ще падне върху теб!
— Само върху ръцете ми. После ще ги изтъркам. След което можеш да ме провериш с гайгеровия брояч.
Той удари няколко пъти с чука по пръта, който влезе с още около петдесет сантиметра.
— Стигна до нещо твърдо. Ще се наложи да се пробива. Целият прът влезе в тръбата след още доста удари.
— Имах усещането — обясни той, докато си чистеше ръцете, — че едва последните трийсетина сантиметра вече беше във въздуха. А антената трябваше да стърчи около метър и половина над земята. Отломки предполагам. Остатъците от нашия дом. Искаш ли да ме провериш с брояча?
— Хю, казваш го толкова спокойно, все едно питаш дали е останало мляко от вчера.
Той сви рамене.
— Барби, дете мое, когато влязох във флота, бях без пукната пара, а и след това фалирах няколко пъти. Така че няма да проливам сълзи заради един покрив и четири стени. Отчиташ ли нещо?
— Чист си.
— Провери пода под тръбата.
По пода имаше няколко „горещи“ петна; Хю ги забърса с мокри кърпички, които изхвърли в един метален контейнер. Барбара отново провери с брояча ръцете му и петната по пода.
— Цял галон вода похабихме заради това. Дано радиото проработи. — Той свърза антената с радиоприемника и го включи.
Десет минути по-късно трябваше да се съгласят, че не улавят нищо. Само статични шумове на всички диапазони, но никакъв сигнал.
Хю въздъхна.
— Не съм изненадан. Не знам как йонизацията влияе на радиовълните, но сега над главите ни ври магьосническо гърне с радиоактивни изотопи. Надявах се да уловим сигнал от Солт Лейк Сити.
— А защо не от Денвър?
— Не, в Денвър има база за междуконтинентални балистични ракети. Ще оставя апарата включен, може все пак да улови нещо.
— Не смяташ ли да пестиш батерията?
— Всъщност не. Нека да седнем и да си рецитираме кръчмарска поезия.