Той провери гайгеровия брояч, леко подсвирна и погледна термометъра.
— Ще облекча още малко участта на нашите спящи красавици, страдащи от жегата. По дяволите, как я издържаш, Барби?
— Честно казано, бях я забравила. Просто си се потя и това е.
— И аз.
— Във всеки случай не е нужно да хабиш повече кислород заради мен. Колко бутилки ни остават?
— Не са много.
— Колко?
— По-малко от половината. Не се бой, обзалагам се на петстотин долара, петдесет цента от новата валута, че не можеш да кажеш стихче, което да не знам.
— Неприлично или не?
— Че има ли прилична кръчмарска поезия?
— Добре. „Игрив младеж на име Скот…“
Поетичната вечер се провали. Хю я обвини, че е твърде чиста и невинна.
— Всъщност не съм, Хю — отговори тя, — просто мозъкът ми не работи.
— И аз не съм в добра форма. Искаш ли питие?
— Да, с вода, ако обичаш. Потя се твърде много, цялата пресъхнах. Хю?
— Да, Барби?
— Ще умрем, нали?
— Да.
— Така си и знаех. Още преди да съмне?
— О, не! Сигурен съм, че ще издържим до обяд. Стига да искаме.
— Ясно. Хю, имаш ли нещо против да седна до теб? Би ли ме прегърнал? Или е твърде горещо?
— Ако ми е твърде горещо, за да прегърна някое момиче, значи съм мъртъв и съм попаднал в ада.
— Благодаря ти.
— Не ти е тясно, нали?
— Никак.
— Ти си мъничко момиче.
— Тежа шейсет килограма и съм висока метър и седемдесет, а това не е мъничко.
— Ти си мъничко момиче. Остави тази чаша. Вдигни си лицето.
— Ммм… Може ли пак?
— Ненаситно малко момиче.
— Да. Много ненаситно. Благодаря ти, Хю.
— Какви хубави очи.
— Те са най-красивото в мен. Лицето ми не е кой знае какво. Но очите на Карън са по-хубави.
— Въпрос на вкус.
— Добре, няма да споря. Опъни се тук, скъпи. Скъпи Хю…
— Така добре ли е?
— Чудесно. Прекрасно. А сега ме целуни, може ли?
— Барбара, Барбара!
— Хю, мили! Обичам те! О!
— Обичам те, Барбара.
— Да. Да! О, моля те! Сега!
— Сега!
— Добре ли си, Барби?
— Никога не съм била по-добре. През живота си не съм била по-щастлива.
— Иска ми се това да е истина.
— Но то е истина. Хю, скъпи, аз съм напълно щастлива и изобщо не се страхувам. Чувствам се чудесно. Даже не ми е толкова горещо.
— От мен капе пот върху теб.
— Нямам нищо против. От брадата ти висят две капчици и една накрая на носа ти. А аз съм толкова потна, че косата ми е вир-вода. Но това няма значение. Хю, скъпи, точно от това имах нужда. От теб. Сега вече нямам нищо против да умра.
— Но аз имам!
— Съжалявам.
— Не, не! Барби, скъпа, преди нямах нищо против. Сега внезапно животът придоби смисъл.
— О, и аз мисля така.
— Навярно да. Но ние няма да умрем, ако това зависи от мен. Искаш ли да седнем?
— Само ако ти искаш. И само ако ме прегърнеш след това.
— Опитай се да ме спреш. Но първо ще приготвя по едно голямо питие и за двамата, защото отново ожаднях. И останах без дъх.
— Да, и аз. Колко силно бие сърцето ти!
— Има си причина. Барби, осъзнаваш ли, че аз съм два пъти по-голям от теб? Достатъчно стар да ти бъда баща?
— Да, татко.
— Ах, ти, малка маймунке! Само го кажи още веднъж и сам ще изпия всичкото останало уиски.
— Добре, Хю. Любими мой Хю. Но ние сме на една възраст, защото ще умрем по едно и също време.
— Не ми говори за умиране. Ще намеря начин да се измъкнем оттук.
— Ако някой може да измисли нещо, то това си ти. Хю, аз не се страхувам от смъртта. Погледнах я в лицето и вече не се боя — нито да живея, нито да умра. Но, Хю… Моля те за една услуга.
— Каква?
— Когато даваш хапчетата на другите, имам предвид свръхдозата, на мен не искам да даваш.
— Ох, мисля, че ще са ти нужни.
— Не казвам, че няма да ги изпия. Само трябва да ми кажеш кога. Но не искам да ги пия заедно с другите, а с теб.
— Ммм… Барби, аз не възнамерявам да ги изпия.
— Тогава не ме карай и мен.
— Ами… ще си помисля. А сега млъкни и ме целуни.
— Да, скъпи.
— Краката ти са толкова дълги, Барби. И толкова силни.
— И с такива големи стъпала.
— Стига си проси комплименти. Харесвам стъпалата ти. Харесвам краката ти. Без тях би изглеждала незавършена.
— Щеше и да е много неудобно. Хю, знаеш ли какво ми се прави?
— Пак ли?
— О, не, не. Всъщност да. Но не веднага.
— Доспа ли ти се? Лягай си, скъпа, аз няма да заспя.
— Не, не ми се спи. Повече няма да заспя. Никога. Не мога да си позволя да загубя нито минутка от това, което ни остава. Не, просто ми се струва, че отново ми се играе бридж — като твой партньор.
— Ами… Можем да събудим Джо. Другите не стават — тройната доза секонал не предразполага към игра на карти. Можем да играем на три ръце.