Баща й потрепна.
— Мое момиче, ще напишеш хиляда пъти на черната дъска: „Няма да си правя лоши шеги преди закуска.“
— Според мен шегата си беше много добра, Хю.
— Барбара, не я окуражавай. Хайде, залавяйте се за работа.
Карън се върна след малко, като носеше Доктор Ливингстън.
— Не можах да свърша кой знае какво — обяви тя, — защото някой трябваше да се занимава с проклетата котка. Реши, че иска да помага.
— Мяяяяу…
— Точно това направи! Отивам да го залъжа с малко сардини и да приготвя закуска. Ти какво искаш, татко-шефе-Хю? Палачинки Креп Сюзет?
— Да.
— Ще получиш месна консерва и бисквити.
— Хубаво. Как върви изгребването на водата?
— Татко, тази вода дори с халазон не бих могла да я пия — направи физиономия тя. — Сам знаеш какво е.
— Може да се наложи да я пием.
— Хубаво… но само ако я смесваме с уиски.
— Ммм… От всички каси изтича алкохол. В двете, които отворих, имаше само по една здрава половинка.
— Татко, развали ми закуската.
— Въпросът е дали да го разпределя по равно? Или да запазя всичкия за Грейс?
— Ох! — Лицето на Карън се изкриви в гримаса на мъчителен размисъл. — Тя може да вземе моя дял. Но другите не трябва да бъдат лишени от него, само защото Грейси страда от неутолима жажда.
— Карън, на този етап все още не е неутолима жажда. До определена степен той е нейното лекарство.
— Да, сигурно. А моето лекарство са диамантените гривни и палтата от самурена кожа.
— Скъпа, няма смисъл да я обвиняваш. Вината може би е моя. Поне Дюк смята така. Когато станеш на моите години, ще се научиш да приемаш хората такива, каквито са.
— Пу, тази моя уста. Може да съм прекалено рязка, но ми писна да водя приятели у дома, а мама да го е подкарала още от обяд. Или да се опитва да целуне приятелите ми в кухнята.
— Така ли прави?
— Не си ли я виждал? Не, сигурно не си. Съжалявам.
— И аз съжалявам, но единствено заради теб. Това са само дребни прегрешения. Както ти казах, когато станеш на моята възраст…
— Татко, не очаквам да стигна твоята възраст, и двамата го знаем много добре. Дори да са ни останали само две половинки алкохол, пак ще е достатъчно. Защо просто не ги дадеш на онзи, който се нуждае от тях?
Бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.
— Карън, аз не съм се отказал. Определено вече е по-хладно. Може и да успеем да се измъкнем.
— Е, предполагам, че това е правилният начин на мислене. Като говорим за лекарства, дали не си складирал малко дисулфирам9, когато си строил това чудовище?
— Карън, „Антабюс“10 не спира жаждата, той просто кара пациента да се чувства ужасно зле, когато пие. А ако твоята оценка за нашата печална съдба е вярна, можеш ли да ми дадеш някаква причина да накарам Грейс да се чувства нещастна през последните часове, които й остават? Аз не съм неин съдник, аз съм й съпруг.
Карън въздъхна.
— Татко, имаш дразнещия навик винаги да си прав. Добре, може да получи моя дял.
— Просто се интересувах от твоето мнение. Помогна ми. Вече взех решение.
— И какво реши?
— Не е твоя работа, малката. Върви да приготвиш закуската.
— Да знаеш, че ще сипя керосин в твоята! Дай ми целувка, тате!
Той я целуна.
— А сега млъквай и се захващай за работа.
Петимата се събраха за закуска. Седнаха на пода, защото столовете не можеха да стоят изправени. Госпожа Фарнъм все още дремеше от силните успокоителни. Поделиха си месна консерва, бисквити, студено нес кафе, компот от праскови и топли другарски чувства. Всички бяха облечени, мъжете с гащета, Карън беше по пликчета и сутиен, а Барбара бе облякла една хавайска рокля на Карън. Бельото й беше оцеляло, но бе подгизнало от водата, а въздухът беше твърде влажен, за да изсъхне.
— Време е за събрание — обяви Хю. — Всички предложения се приемат — той погледна към сина си.
— Татко… тоест Хю. Аз искам да кажа нещо — отзова се Дюк. — Стаята отзад е пострадала доста. Позакърпих я и монтирах една платформа от дъските, с които бяха обезопасени кислородните бутилки. Само да предупредя — той се обърна към сестра си. — Вие, жените, трябва да внимавате. Доста е неустойчиво.
— Ти внимавай. Знаем, че не умееш да се оправяш със строителните работи. Татко е свидетел.
— Стига, Карън. Добра работа си свършил, Дюк. Но тъй като сме шестима, мисля, че трябва да сглобим още една платформа. Джо?
— Да, бихме могли. Но…
— Но какво?
— Знаеш ли колко кислород ни е останал?
— Знам. Скоро трябва да прехвърлим вентила и филтъра на друга бутилка. И не е останал нито един здрав гайгеров брояч. Така че няма да знаем дали не влиза радиация отнякъде. Но въпреки всичко се налага да дишаме.