— Но ти погледна ли вентила?
— Изглеждаше ми наред.
— Не е. И мисля, че не мога да го поправя.
Господин Фарнъм въздъхна.
— Преди шест месеца си поръчах резервен. Добре, и аз ще го погледна. Дюк, ти също, може би някой от нас може да го поправи.
— Добре.
— Да предположим, че не успеем да го поправим. Ще трябва да пестим кислорода колкото се може повече. След това ще издържим известно време с въздуха в убежището. Но все някога ще дойде времето, когато ще се наложи да отворим вратата.
Всички мълчаха.
— Хей, усмихнете се — продължи Хю. — Краят още не е дошъл. Ще направим филтри за прах от чаршафи и ще ги затъкнем към вратите — по-добре от нищо. Те ще задържат радиоактивната прах. Все още имаме едно радио — онова, което Барбара помисли за слухово апаратче. Опаковах го и го прибрах, не е повредено. Ще изляза отвън и ще сложа антена, така ще можем да го слушаме тук, долу. Нищо чудно да ни спаси. Предлагам да забием пилон над убежището и да издигнем знаме. Или някоя ярка риза. Не, американското знаме, прибрал съм едно. Ако не оцелеем, поне ще си отидем с високо вдигнато знаме.
Карън започна да пляска.
— Не се подигравай, Карън.
— Не се подигравам, татко! Просто плача. „И червеният блясък на ракетите, бомбите, избухващи във въздуха, ни показваха през нощта, че нашето знаме е все още там…“11 — гласът й се пречупи и тя покри лицето си с ръце.
Барбара я прегърна през рамо. Хю Фарнъм продължи все едно нищо не се е случило.
— Но ние няма да се предадем. Скоро ще започнат да претърсват района за оцелели. Ще видят знамето и ще ни измъкнат навън, най-вероятно с хеликоптери. Значи нашата задача е да оцелеем, докато те дойдат. — Той спря за момент, за да помисли. — Никаква излишна работа, никакви упражнения. Сънотворни за всички, опитвайте се да спите дванайсет часа дневно и да лежите през цялото време. Така въздухът ще ни стигне колкото се може по-дълго. Единствената работа, която трябва да свършим, е да поправим този вентил, а ако не успеем — майната му. Така, да видим… Водата трябва да се разпредели на дажби; направете разписание, за да стигне за по-дълго. Някъде в аптечката има чашка от една унция12, ще я използваме за разпределянето на водата. Май това е всичко: да поправим вентила, минимум движение, максимум сън, разпределение на дажбите вода. А, да! Потенето е загуба на течност. Все още е топло и, Барбара, тази рокля те кара да се потиш. Свали я.
— Може ли да изляза от стаята?
— Разбира се.
Тя излезе, като стъпваше предпазливо по наклонения под, влезе в помещението с резервоара и се върна, облечена в подгизналото си бельо.
— Така е по-добре — кимна доволно той. — А сега…
— Хюбърт! Хюбърт! Къде си? Жадна съм.
— Дюк, дай й една унция. Отбележи го.
— Да, сър.
— Не забравяй, че и котаракът трябва да пие вода.
— От мръсната вода ли да му давам?
— Хм… Няма да умрем, ако се отнасяме добре с гостите ни. Нека запазим гордостта си.
— Но той пие от мръсната вода.
— Добре, ти решаваш. Някакви други предложения? Джо, планът устройва ли те?
— Ами… Не, сър.
— Защо?
— Без физически упражнения, за да пестим кислород, добре. Но какво ще правим, когато дойде моментът да отворим вратите?
— Ще разчитаме на късмета.
— Имам предвид: дали ще можем? При недостиг на въздух, задъхващи се, жадни, може би болни… Искам да съм сигурен, че всеки, да речем Карън, ще е в състояние да отвори вратите дори със счупена ръка.
— Разбирам.
— Бих искал да опитам и трите врати. Ще ми се да оставим бронираната врата отворена. Момичетата нямат сила да се оправят с нея. Готов съм сам да се захвана с външната врата.
— Извинявай, но това е моя привилегия. С останалото съм съгласен. Затова ви помолих да давате предложения. Уморен съм, Джо, в главата ми е пълна каша.
— А ако вратите са блокирани? Горната врата сигурно е затрупана с отломки…
— Имаме хидравличния крик.
— Ако не можем да използваме вратите, трябва да се погрижим за подземния тунел. Рамото на Дюк не е добре. Ребрата ме болят, но мога да работя — поне днес. Утре двамата с Дюк ще бъдем схванати и ще ни боли още повече. Капакът на тунела е затрупан със стоманени бутилки газ, а самият тунел е пълен с всякакви джунджурии. Ще има доста работа. Шефе, аз викам да си подсигурим излизането, докато все още сме в добра форма.
— Не обичам да нареждам да се върши тежка работа, но ти ме убеди. — Хю се изправи и потисна един стон. — Да се захващаме.
— Имам още едно предложение.