— Какво?
— Трябва да полегнеш малко. Изобщо не си спал, а и беше ударен доста здраво.
— Добре съм. Дюк е с изкълчено рамо, ти — с пукнати ребра. А има доста работа за вършене.
— Смятам да използвам скрипец и въжета, за да преместя бутилките. Барбара може да ми помогне. Тя е доста здрава за жена.
— Определено мога — съгласи се Барбара. — По-едра съм от Джо. Извини ме, Джо.
— Няма спор. Шефе. Хю. Не ми се иска да повтарям, но наистина мисля, че трябва да си починеш. Сам призна, че си изморен. Не съм изненадан, на крак си от двайсет и четири часа. Имаш ли нещо против твърдението ми, че ако си починеш, ще се чувствам много по-уверен в това, че ще ни измъкнеш оттук?
— Той е прав, Хю.
— Барбара, ти също не си спала.
— На мен не ми се налага да вземам решения. Но мога да си полегна, а Джо ще ме повика, когато има нужда от мен. Става ли, Джо?
— Добре, Барбара.
Хю се ухили.
— Съюзявате се срещу мен! Добре, ще подремна.
Няколко минути по-късно той лежеше на долното легло в мъжкото отделение, вдигнал крака на таблото. Затвори очи и заспа, преди да успее да помисли за каквото и да било.
Дюк и Джо откриха, че пет от резетата на вътрешната врата са заяли.
— Ще ги оставим така — реши Джо. — Винаги можем да ги разбием с ковашкия чук. Дай да отворим бронираната врата.
Бронираната плъзгаща се врата, от другата страна на вратата с резетата, беше направена така, че да издържа на взрив не по-зле от стените. Тя се затваряше чрез зъбчат механизъм, който се задвижваше с дълъг лост.
Джо не можа да я помръдне. Дюк, по-тежък с двайсет килограма, натисна с цялата си тежест, но безуспешно. След това и двамата я натиснаха.
— Блокирала е.
— Да.
— Джо, спомена нещо за ковашки чук.
Младият негър се намръщи.
— Дюк, бих предпочел баща ти да се заеме с това. Може да счупим механизма. Или някой лост. Или някое от зъбните колела.
— Проблемът е, че се опитваме да изместим тежаща тон и повече врата по наклон, когато тя всъщност трябва да се движи по равно.
— Да, но тази врата винаги е била голяма беля.
— Какво да правим тогава?
— Да пробваме аварийния изход.
Завързаха скрипеца и въжето за куката на тавана, изтеглиха грамадните бутилки и ги поставиха по местата им. Барбара и Карън дърпаха въжето, а мъжете придърпваха бутилките и ги връзваха здраво с ремъци, за да не се търкулнат. Когато подът най-после беше разчистен, те успяха да стигнат до капака на тунела. Той беше тежък, от тези, които се слагаха по улиците, а куката на тавана бе поставена, за да се използва при отварянето му.
Капакът се вдигна със скрибуцане и рязко падна заради наклона от трийсет градуса, като обели пищяла на Дюк и той изруга.
Дупката беше претъпкана с провизии. Момичетата започнаха да ги измъкват. Карън, като по-дребна, влезе вътре и започна да подава продуктите на Барбара.
По едно време Карън си подаде главата.
— Хей, водният шериф! Тук има вода в бидони.
— Много се радвам.
— Бях я забравил — каза Джо. — Този люк не е бил отварян, откакто заредихме убежището с провизии.
— Джо, какво да правим с ремъците?
— Аз ще се заема с тях. Ти изнеси продуктите. Дюк, капакът не е брониран за разлика от външната врата. Тези ремъци придържат металния капак към изхода, намират се зад него, а след това е капакът, който току-що махнахме. По дължината на тунела, на разстояние от три метра, са издигнати прегради от торби с пясък, а изходът е покрит с кал. Баща ти каза, че целта е да се прегради пътя на взривната вълна. Да я пусне вътре, после да я забави и постепенно да я спре.
— Боя се, че торбите с пясък ще са затрупали металния капак към изхода.
— В такъв случай ще се наложи да изгребем пясъка.
— А защо не е използвал брониран люк?
— Реши, че така ще е по-сигурно. Ти самият видя какво стана с вратите. Нямаше да ми е приятно да къртя метална бариера в този тунел.
— Разбирам. Джо, съжалявам, че изобщо някога съм наричал това място „дупка в земята“.
— Всъщност не е. Това е машина — машина за оцеляване.
— Аз свърших — обяви Карън. — Я някой кавалер да ми помогне да се измъкна. Или пък ти, Дюк.
— А може би е по-добре да сложа капака отгоре ти, докато си още вътре. — Дюк помогна на сестра си да се измъкне.
Джо слезе долу, като потрепваше от болка при разтягането на ребрата му. Доктор Ливингстън през цялото време ги надзираваше. Сега последва приятеля си в дупката, като се приземи върху раменете на Джо.
— Дюк, би ли ми подал онзи чук… Док, махни се оттук. Стига си вири опашката!
— Искаш ли да го взема? — попита Карън.
— Не, той обича да участва във всичко. Някой да подържи фенерчето.
Скоро ремъците бяха свалени и поставени на земята до капака.