— Дюк, сега ще имам нужда от въжето. Не искам да вдигам капака, просто ще използвам тежестта му, за да го наклоня малко. Доста е тежък.
— Ето ти края му.
— Така е добре. Док! Проклет да си, Док! Разкарай се от краката ми! Просто го дърпай равномерно, Дюк. Някой да ми подаде фенерчето. Само леко ще го дръпна и ще погледна навън.
— И лицето ти ще бъде покрито с изотопи.
— Трябва да поема този риск. Още малко… Вече поддава, освободих го.
После Джо се умълча. Най-накрая Дюк попита:
— Какво виждаш?
— Не съм сигурен. Мисля да го дръпна още малко, подай ми един ремък.
— Точно над главата ти е. Джо, какво виждаш?
Негърът започна да придърпва капака, но внезапно изрева:
— Док! Док, веднага се връщай! Този малък негодник! Мушна се между краката ми и се шмугна в тунела. Док!
— Не може да отиде далеч.
— Добре… Карън, би ли събудила баща си?
— По дяволите, Джо! Какво виждаш?
— Не знам, Дюк. Затова викам Хю.
— Слизам долу.
— Няма достатъчно място. Аз ще изляза, за да може Хю да слезе.
Хю се появи още докато Джо се измъкваше.
— Джо, какво има долу?
— По-добре сам да видиш, Хю.
— Добре… Трябваше да му направя стъпала. Подай ми ръка. — Хю слезе долу, махна ремъка и отмести капака.
Той стоя там дори по-дълго от Джо, после извика:
— Дюк! Дай да махнем този капак оттук.
— Какво има, татко?
— Изтегли капака, след това можеш сам да слезеш.
Капакът беше изнесен; баща и син си размениха местата. Дюк се вторачи в тунела.
— Достатъчно, Дюк. Излизай оттам.
Дюк се присъедини към тях. Баща му попита:
— Е, какво мислиш?
— Не мога да повярвам.
— Татко — изрече напрегнато Карън, — или някой ще проговори, или ще счупя нечий череп с този чук.
— Да, скъпа. Всъщност долу има място и за двете ви.
Дюк и Хю спуснаха Барбара долу, като я държаха за ръцете, после тя помогна на Карън да слезе. Двете момичета се промушиха в тесния тунел и погледнаха.
— Проклета да съм — каза тихо Карън. После запълзя навътре в тунела.
— Скъпа, върни се! — извика Хю. Карън не отговори. — Барбара, кажи ми какво виждаш.
— Виждам — изрече бавно Барбара — красиви хълмове, зелени дървета, храсти и прекрасен слънчев ден.
— Същото видяхме и ние.
— Но това е невъзможно!
— Да.
— Карън е навън. Тунелът е не по-дълъг от три метра. Тя държи в ръце Доктор Ливингстън. Казва ми да излезем.
— Кажи й да стои по-далеч от тунела, може да е радиоактивен.
— Карън! Махни се от тунела! Хю, колко е часът?
— Малко след седем.
— Е, навън изглежда като да е обяд. Поне така мисля.
— Аз се отказах да мисля.
— Хю, искам да изляза.
— Ами… О, по дяволите! Недей да стоиш до изхода на тунела. И бъди внимателна.
— Ще бъда.
Тя започна да пълзи.
Глава 4
Хю се обърна към заместника си.
— Джо, излизам навън. Донеси ми четирийсет и пет калибровия и колан. Не трябваше да позволявам на момичетата да излизат невъоръжени. — Той леко се спусна в дупката. — Вие двамата охранявайте мястото.
— От кого? — попита синът му. — Няма какво толкова да пазим тук.
Баща му се поколеба.
— Не знам. Просто имам едно такова усещане. Добре, идвайте, но първо се въоръжете. Джо!
— Идвам.
— Джо, и двамата с Дюк се въоръжете. После изчакайте, докато излезем навън. Ако не се върнем веднага, действайте по своя преценка. Тази ситуация не я бях предвидил. Това просто не може да бъде.
— Но е факт.
— Така е, Дюк. — Хю закопча колана с пистолета и падна на колене. През изхода на тунела все още се виждаше сочна зеленина на мястото, където би трябвало да има радиоактивна пустош и вулканично стъкло. Той започна да пълзи.
Изправи се и се отмести от изхода, после се огледа.
— Татко! Не е ли прекрасно?
Карън стоеше малко по-надолу от него на хълма, в чието подножие течеше поток. Отвъд потока земята отново се издигаше и беше покрита с дървета. От тази страна те бяха доста разредени Небето бе синьо, слънцето грееше с топла и ярка светлина и нямаше нито следа от опустошенията на войната, нито признаци на човешко присъствие — нито една сграда, нито път, нито пътека, нито инверсионни следи от реактивни самолети в небето. Околността изглеждаше абсолютно девствена и не се виждаше нищо познато.
— Татко, слизам долу при потока.
— Върни се тук! Къде е Барбара?
— Тук горе съм, Хю. — Той се обърна и я видя на хълма над убежището. — Опитвам се да разбера какво се е случило. Ти какво мислиш?
Убежището се беше килнало върху хълма, огромен квадратен монолит. Цялото бе покрито с кал, с изключение на изхода на тунела. Почти чисто беше и там, където би трябвало да се намира стълбата, водеща към къщата.