— Нищо не мисля — призна той.
Появи се Дюк, с пушка в ръка. Изправи се, огледа се и нищо не каза.
Барбара и Карън се присъединиха към тях. Доктор-Ливингстън-предполагам дойде, отърка се в глезена на Хю и избяга. Очевидно персийският котарак напълно одобряваше мястото; то беше идеално за котки.
— Предавам се — каза Дюк. — Кажете ми.
Хю не отговори нищо. Карън попита:
— Татко, защо да не мога да сляза при потока? Искам да се изкъпя. Цялата смърдя.
— От това не боли. Объркан съм. Не желая да си прибавям и притеснението, че може да се удавиш…
— Потокът е плитък.
— … Или пък, че е възможно да бъдеш изядена от мечка или да попаднеш в плаващи пясъци. Момичета, влизайте вътре, въоръжете се и тогава, ако искате, излезте пак. Но стойте наблизо и си дръжте очите отворени. Кажете на Джо да излезе.
— Да, сър. — Момичетата тръгнаха.
— Какво мислиш, Дюк?
— Ами… Запазвам си правото на отговор.
— Е, ако имаш такъв, значи си по-добре от мен. Дюк, поразен съм. Подготвих се за всичко, което можеше да се случи, но това го няма в списъка. Ако имаш някакво предположение, за Бога, изплюй камъчето!
— Добре. Мястото ми прилича на планинска страна в Централна Америка. Разбира се, това е невъзможно.
— Няма смисъл да се безпокоим за това кое е възможно и кое не. Да речем, че това е Централна Америка. От какво трябва да се пазим?
— Да видим… Може да има пуми. Змии със сигурност. Тарантули и скорпиони. Маларийни комари. Ти вече спомена мечките.
— Просто се изразих символично. Трябва непрекъснато да бъдем нащрек, всяка минута, докато не разберем какво точно ни застрашава.
Джо излезе с пушка в ръка. Не каза нищо и се огледа. Дюк рече:
— Поне няма да гладуваме. Погледнете долу вляво, до потока.
Хю погледна. Петнисто еленче, на височина малко под кръста, се взираше в тях, очевидно без да се страхува.
— Да го гръмна ли? — попита Дюк и вдигна пушката си.
— Не. Освен ако не си примрял за прясно месо.
— Добре. Красиво е, нали?
— Много. Но не прилича на северноамериканските елени, които съм виждал. Дюк? Къде се намираме? И как се озовахме тук?
Дюк се усмихна накриво.
— Татко, ти се самоопредели за фюрер. От мен не се очаква да мисля.
— О, по дяволите!
— И без това не знам. Може би руснаците са разработили халюциногенна бомба.
— Тогава дали всички щяхме да виждаме едно и също нещо?
— Не знам. Но се обзалагам, че ако бях застрелял онзи елен, щяхме да го изядем.
— И аз така мисля. Джо? Някакви идеи, мнения, предположения?
Джо се почеса по главата.
— Много красиво място. Ама аз съм градско момче.
— Можеш да направиш едно нещо, Хю.
— И какво е то, Дюк?
— Можеш да включиш малкото радио.
— Добра идея.
Хю пропълзя вътре, засече Карън, която се канеше да излиза, и я прати да го донесе. Докато я чакаше, се чудеше какво може да се използва за стълба. Лазенето напред-назад в триметровия тунел изобщо не беше приятно.
Радиото улови само статични шумове, нищо друго. Хю го изключи.
— Ще опитаме отново довечера. По цяла нощ съм слушал с него Мексико, дори Канада — намръщи се той. — Все нещо трябва да се улови, освен ако не са ни размазали напълно.
— Татко, изобщо не си прав.
— Защо, Дюк?
— Тази местност не е докосвана от война.
— Точно затова не мога да разбера радиомълчанието.
— Но Маунтин Спрингс наистина беше ударен. Следователно не сме в Маунтин Спрингс.
— Кой казва, че сме? — попита Карън. — В Маунтин Спрингс няма нищо такова. Нито в целия щат.
Хю се намръщи.
— Това е очевидно — той погледна към убежището, голямо, огромно, масивно. — Но къде сме?
— Не четеш ли комикси, татко? Ние сме на друга планета.
— Не се шегувай, малката. Доста съм разтревожен.
— Не се шегувах. Дори на хиляда километра от къщи няма такова място, но въпреки всичко ние сме тук. Като нищо може да е друга планета. Старата вече беше започнала да се изхабява.
— Хю — обади се Джо, — може и да ти прозвучи глупаво, но аз съм съгласен с Карън.
— Защо, Джо?
— Ами намираме се на някакво място. Какво ще се случи, ако точно върху нас се взриви атомна бомба?
— Превръщаме се в пара.
— Не се чувствам изпарен. И не мога да си представя това огромно парче бетон да пропътува хиляда километра и да се стовари някъде, като всичко остане цяло и невредимо, с изключение на няколко пукнати ребра и едно изкълчено рамо. Но идеята на Карън… — Той сви рамене. — Наречи го четвъртото измерение. Последното голямо разтърсване ни е пратило право в четвъртото измерение.