Хю и синът му тръгнаха половин час по-късно. Хю предупреди:
— Джо, смятаме да се върнем преди да се стъмни, но ако нещо ни задържи, ще поддържаме огъня цялата нощ и ще се върнем на сутринта. Ако решиш да ни търсиш, не тръгвай сам, вземи едно от момичетата. Не, вземи Карън; Барбара няма обувки, само някакви сандали на високи токчета. Проклятие! Трябва да си направим мокасини. Разбра ли ме?
— Да.
— Ние поемаме към хълма — ей онзи там. Искам да се изкача достатъчно нависоко, за да огледам терена. Може да забележа следи от цивилизация.
Тръгнаха, натоварени с пушки, манерки, брадвичка, мачете, кибрит, неприкосновени запаси, компаси, бинокли, кубинки и наметала. Наметалата и кубинките ставаха и на двамата; Дюк осъзна, че баща му е складирал в убежището дрехи и за него. Вървяха, като периодично си сменяха местата. Този, който крачеше отзад, се стараеше да не изостава и броеше крачките, а водачът наблюдаваше околността и компаса и се стараеше да запомни видяното.
Високият хълм, който Хю бе избрал, се намираше отвъд потока. Проучиха брега и намериха брод. Навсякъде беше пълно с живот. Миниатюрните еленчета бяха в изобилие — очевидно бе, че никога не са били обект на лов. Поне не от хора. Дюк забеляза една пума, а на два пъти засякоха мечки.
Когато стигнаха до върха, беше около три часа по местното време. Изкачването се оказа доста изморително, храсталаците им пречеха, а нито един от двамата нямаше алпинистки умения. Когато достигнаха билото, на Хю му се искаше да се просне на земята.
Вместо това той се огледа. На изток земята беше равнинна. Пред погледа му се простираше безкрайна прерия.
Не виждаше нито следа от човешки живот. Нагласи бинокъла и започна да търси. Забеляза движещи се фигури и реши, че са антилопи — или добитък. Отбеляза си, че тези стада трябва да се проверят по-късно. По-късно, по-късно…
— Хю?
Той свали бинокъла.
— Кажи, Дюк.
— Виждаш ли онзи връх? Висок е четири хиляди и двеста метра.
— Няма да споря с теб.
— Това е връх Джеймс. Татко, ние сме у дома!
— Какво искаш да кажеш?
— Погледни на югозапад. Виж онези три хребета. Средният е онзи, на който си счупих крака, когато бях на тринайсет. А онази островръха планина, която се намира между нас и връх Джеймс, е Хънтърс Хорн. Не виждаш ли? Линията на хоризонта се отличава толкова ясно, колкото отпечатъци от пръсти. Това е Маунтин Спрингс!
Хю се вторачи нагоре. Той познаваше това небе. Беше проектирал прозорците на спалнята така, че да може да го вижда на зазоряване; а колко залези беше наблюдавал от покрива…
— Да.
— Да — повтори и Дюк. — Проклет да съм, ако знам как е станало така. Но доколкото мога да преценя — той тупна с крак по земята, — ние се намираме точно върху горния резервоар. Поне там, където би трябвало да бъде. И… — веждите му се смръщиха. — Доколкото мога да видя оттук, убежището е цопнало точно в нашия парцел. Татко, никъде не сме отишли!
Хю извади тетрадката, където бе записал броя извървени крачки и курса, отчетен от компаса, и пресметна нещо.
— Да. В пределите на допустимата грешка.
— Но как? Какво, мислиш, е станало?
Баща му погледна към небето.
— Не знам. Дюк, още колко можем да разчитаме на дневната светлина?
— Ами… Три часа. Слънцето ще залезе зад хълмовете след два.
— За два часа стигнахме дотук. Трябва да слезем долу по-бързо. Имаш ли цигари? Може ли една? Пиши ми я на мен, разбира се. Иска ми се да си почина една цигара време, преди да тръгнем надолу. — Той се огледа. — Мястото е открито, не вярвам да се появи някоя мечка.
Хю остави пушката и колана си на земята и седна. Дюк подаде цигара на баща си и сам запали една.
— Татко, толкова си безчувствен. Нищо не може да те развълнува.
— Така ли мислиш? Напротив. Просто преди се вълнувах прекалено много и постепенно се научих да не го правя.
— Другите хора не мислят така.
Пушеха, потънали в мълчание. Дюк седеше, а Хю се бе опънал на земята. Той беше толкова близо до пълното изтощение, че му се искаше да не се налага да се връща.
След известно време Дюк добави:
— Освен това обичаш да тормозиш хората.
— Може и да е така — отговори баща му, — стига да определяш това, което правя, като тормоз. Всеки човек прави онова, което му се иска, което му доставя удоволствие — в предела на собствените му възможности. Ако се хвана да сменям гума, значи го предпочитам пред това да стоя някъде, изпаднал в безизходица.
— Не се прави на интересен. На теб ти прави удоволствие да тормозиш майка. Обичаше да ме пошляпваш като малък… Докато майка не тропна с крак и не те накара да се спреш.