— Мислех, че искаш проблемите да се решават по демократичен начин.
— Да, но той е…
— Какво, Дюк? Чернилка? Или слуга?
— Представяш нещата по много гаден начин.
— За сметка на това ти имаш гадни идеи. Ще опитаме всички демократични процедури — правилата за събрания, дебатите, тайното гласуване, всичко… Веднага щом пожелаеш да опиташ тези глупости. Особено ако поискаш вот на недоверие, за да поемеш лидерството… Искрено ти пожелавам да успееш. Междувременно вече имаме демокрация.
— Защо реши така?
— Аз ръководя със съгласието на мнозинството — четири към две, мисля. Но това не ме устройва. Искам единодушие, не мога безкрайно да се карам с малцинството. Ти и майка ти имам предвид. Искам, преди да се върнем, да станем пет на едно, като ми обещаеш, че няма да пречиш на усилията ми да убеждавам или да придумвам, или да_ тормозя_ майка ти да приеме своя дял от задължения — докато не решиш да поискаш вот на недоверие.
— Искаш от мен да приема това?
— Не, просто ти го казвам. Искам от теб дисциплина… Или при следващия сблъсък един от нас ще бъде убит. Не възнамерявам да те предупреждавам по никакъв начин. Затова за теб е най-безопасно да ме застреляш в гърба.
— Стига говори глупости! Знаеш много добре, че няма да те застрелям.
— Така ли? Но аз ще застрелям теб в гърба или където и да е другаде още при следващия зачатък на проблеми. Дюк, аз виждам само една алтернатива. Дори и да смяташ, че е невъзможно доброволно да ми се подчиниш, ако смяташ, че не можеш да ме изместиш, ако не можеш да се престрашиш да ме убиеш, ако искаш да избегнеш сблъсък, при който единият от двама ни ще бъде убит, то все пак има мирно решение.
— Което е?
— Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Ще ти дам пушка, амуниции, сол, кибрит, нож, всичко, което сметнеш за необходимо. Ти не ги заслужаваш, но няма да те пусна без нищо.
Дюк горчиво се изсмя.
— Изпращаш ме да си играя на Робинзон Крузо… А всички жени остават с теб!
— О, не! Всеки, който поиска да тръгне с теб, е свободен да го направи. Ще получи и своя дял от провизиите и някакви обувки. Може да вземеш и трите жени, стига да ти се вържат.
— Ще си помисля.
— Помисли си. И се позанимавай малко с политика. Постарай се да увеличиш своите шансове за победа в „демократичните“ избори, като междувременно не забравяй да бъдеш изключително внимателен и да не ми противоречиш, за да не ти се наложи да се изправиш срещу мен, преди да си напълно подготвен за това. Предупреждавам те, че съм в страшно сприхаво настроение; разклати ми един зъб.
— Не съм искал.
— Нямах такова усещане. Ето го убежището. Можеш да започнеш да показваш дисциплина, като се престориш, че сме си прекарали невероятно добре.
— Виж, татко, ако ти не споменеш…
— Млъквай! Гади ми се от теб.
Карън забеляза, че се приближават, и нададе боен вик; Джо и Барбара изпълзяха от тунела. Карън размаха лопатата си.
— Елате да видите какво направих!
Тя беше изкопала тоалетни от двете страни на убежището. Скелето бе изградено от млади дръвчета и беше облицовано с картон от кашоните с алкохол. Седалките бяха сглобени от начупените дъски в тоалетното помещение.
— Какво ще кажете? — попита Карън. — Не са ли прекрасни?
— Да — съгласи се Хю. — Много по-разточителни, отколкото очаквах.
Той се въздържа от упрека, че са изхабили по-голямата част от дървения материал.
— Но не съм направила всичко сама. Барбара свърши дърводелската работа. Трябваше да я чуеш как ругае, когато си удари палеца.
— Палеца ли си удари, Барбара?
— Ще се оправи. Ела да видиш стълбата.
— Разбира се.
Той тръгна към тунела. Джо го спря.
— Хю, искаш ли да видиш нещо, докато все още е светло?
— Добре. Какво?
— Убежището. Спомена нещо за строеж на колиба. Да речем, че я построим и какво ще имаме? Кален под и течащ покрив, нямаме стъкла за прозорците и нямаме врати. Според мен убежището е по-добър вариант.
— Да, може би — съгласи се Хю. — Смятах, ако се наложи, да го използваме като отправна точка за изследователските ни експедиции.
— Не мисля, че радиоактивността е много висока, Хю. Дозиметърът щеше да е подскочил до небето, ако покривът наистина беше „горещ“. А не е така.
— Това са добри новини. Но, Джо, погледни го. Наклонът от трийсет градуса е много неудобен. Трябва ни къща с равен под.
— Точно това имам предвид. Хю, хидравличният крик може да повдигне трийсет тона. Колко тежи убежището?
— Чакай да помисля колко бетон използвахме и колко стомана. — Хю се замисли, извади си тетрадката. — Да речем 250 тона.
— Е, идеята беше добра.