Показа се Барбара с лопатата.
— Откъде я взе? И какво мислиш да правиш с нея?
— Това е лопатата на Дюк и смятам да копая с нея.
— С боси крака? Да не си полу… А, ама ти си се обула!
— Обувките са на Джо. Дънките също са негови. Ризата е на Карън. Къде да започвам да копая?
— Точно тук, зад мен. Ако попаднеш на камък над двеста килограма, викай за помощ. А Карън къде е?
— Къпе се. А аз реших първо да се вмириша още повече и след това да се изкъпя хубавичко.
— Къпи се, когато искаш. Но не мисли, че ще работиш тук цял ден. Няма да издържиш.
— Харесва ми да работя с теб, Хю. Почти толкова, колкото и… — тя не се доизказа.
— Колкото и да играеш бридж?
— Колкото и да играя бридж като твой партньор. Може и така да се каже. Също.
— Барби, момичето ми…
Той откри, че копаенето също може да е забавно. Мозъкът си почива, а мускулите работят с пълна сила. Работеше даже с радост. Толкова отдавна не бе държал лопата в ръцете си.
Вече беше минал цял час, откакто Барбара започна да копае, когато госпожа Фарнъм се появи иззад ъгъла. Барбара я поздрави с добро утро, сложи лопатата в кофата, която бе наполовина пълна, и изчезна зад другия ъгъл.
Грейс Фарнъм каза:
— Я виж ти! Тъкмо се чудех къде си се скрил. Бях оставена съвсем сама. Осъзнаваш ли го? — Все още носеше дрехите, с които беше спала. Лицето й бе подпухнало.
— Просто те оставихме да поспиш, скъпа.
— Не е много приятно да се събудиш на непознато място съвсем сам. Не съм свикнала с това.
— Грейс, не сме искали да те обидим, а да те поглезим.
— Така ли му викате вече? Добре тогава, повече няма да говорим на тази тема, нали нямаш нищо против?
— Изобщо.
— Наистина ли? — Изглежда се опитваше да събере сили за нещо, докато най-накрая попита направо: — Може би все пак ще спреш за малко и ще ми кажеш къде си ми скрил алкохола. Моето пиене. Моят дял. Защото, разбира се, аз не бих се осмелила да докосна твоето — след начина, по който се отнесе с мен! На всичкото отгоре пред очите на прислугата и чуждите хора.
— Грейс, по този въпрос ще трябва да се разбереш с Дюк.
— Какво означава това?
— Всичкият алкохол се намира във властта на Дюк. Не знам къде го държи.
— Лъжеш!
— Грейс, не съм те лъгал от двайсет и седем години.
— О! Ти си толкова жесток!
— Може и да е така. Но не те лъжа и следващия път, когато отново ме обвиниш в това, няма да го преглътна толкова лесно.
— Къде е Дюк? Той няма да ти позволи да ми говориш така! Той ми обеща!
— Дюк отиде на лов. Надява се, че ще се върне към три.
Тя се вторачи в него, а после изчезна зад ъгъла. Барбара се появи отново и взе лопатата. Двамата продължиха да работят.
Хю каза:
— Съжалявам, че стана свидетел на това.
— На кое?
— Знаеш много добре, освен ако не си се отдалечила на сто метра оттук.
— Хю, не е моя работа.
— При тези условия всичко е работа на всеки. Ти си създаде лошо мнение за Грейс.
— Хю, изобщо не съм си мислила да критикувам жена ти.
— Ти си имаш мнение. Но ми се ще да погледнеш в дълбочина. Представи си я такава, каквато беше преди двайсет и пет години. Мисли си за Карън.
— Сигурно е приличала на Карън.
— Да. Но Карън не е поемала никакви отговорности. Грейс имаше и се справяше добре. Аз бях редови войник. Повишиха ме чак след Пърл Харбър. Тя произхождаше от „добро семейство“, така се знаеха тогава. Изобщо не умираха от желание дъщеря им да се омъжи за някакъв си войник без пукната пара.
— Сигурно е било така.
— Но въпреки това тя го направи. Барбара, можеш ли да си представиш какво е да си жена на обикновен войник в онези времена? Без никакви пари? Родителите на Грейс искаха тя да се прибере у дома — но докато беше с мен, не й пращаха нито цент. Въпреки това тя остана с мен.
— Браво на нея.
— Да. Не беше подготвена да живее в една стая и да използва общата баня в края на коридора, нито пък да чака в приемните на военноморските болници. Да ходи чак до другия край на града, за да изкара по някой долар. Да стои сама у дома, докато аз бях в морето. Млада и красива жена като нея би могла да си намери хиляди развлечения в Норфък. Вместо това Грейс си намери работа в една пералня, да сортира мръсното бельо. И всеки път когато се прибирах у дома, тя беше ведра и усмихната и не се оплакваше от нищо. Александър се роди на втората година…
— Александър?
— Дюк. Нарекохме го на дядо му от майчина страна. Аз нямах право на глас. След раждането на внука им родителите й умираха от желание да си я върнат — дори бяха готови да ме приемат в семейството. Но Грейс устоя и не прие нито един цент от тях — върна се на работа, а хазайката се грижеше за бебето през седмицата.