— Ти ми го нарисувай, аз ще го направя.
— Когато изравним къщата, ще се качим на покрива и ще погледнем нагоре по потока. Може да се наложи да отсечем някое и друго дърво, но няма да има проблем при изкопаването на основната канавка. Отделните отсечки ще измерим с по-малък нивелир. Лесна работа, Джо.
— Без капчица пот, а?
— Всъщност с доста потене. Но ако копаем по шест метра плитък изкоп на ден, ще имаме вода за напояване, когато настъпи сухият сезон. Банята може да почака — момичетата ще се зарадват дори само при споменаването, че един ден ще има и баня. Джо, струва ми се, че трябва да отклоним потока ей там. Виждаш ли как?
— Какво трябва да видя?
— Ще катурнем онези две дървета и те ще препречат потока. След това ще ги запълним с клони, кал, малко храсти, после още кал и камъни и ще се получи бент — каза Хю. После добави: — Ще трябва да си направим и шлюз, но засега не виждам как ще стане. Проблемите следват един след друг. По дяволите!
— Хю, рибата е още в океана, а ти вече слагаш тигана.
— Май е така. Добре, да идем да видим докъде са стигнали момичетата, докато ние се мотаехме наоколо.
Момичетата бяха изкопали съвсем малко. Дюк се бе върнал с мъничко еленче. Барбара и Карън го бяха увесили на едно дърво и се опитваха да го нарежат. Карън беше оплискана цялата с кръв — по нея имаше почти толкова, колкото и по земята.
Когато мъжете приближиха, те се спряха. Барбара избърса челото си, оставяйки червена следа.
— Не знаех, че отвътре са толкова сложни.
— Ох, каква каша — въздъхна Карън.
— При този размер щеше да е по-лесно, ако беше на земята.
— Сега пък ни съветва. Покажи ни, татко. Ние ще те гледаме.
— Аз ли? Аз съм кавалер спортсмен; водачът вършеше мръсната работа. Но… Джо, ще ми подадеш ли онова малко сатърче?
— Разбира се. Остро е, вчера го проверих.
Хю разцепи гръдната кост и тазовия пояс и разчекна трупа. После извади вътрешностите и дробовете и ги изхвърли, като мислено поздрави момичетата, че не са успели да пробият червата.
— Ваше е, момичета. Барбара, ако успееш да одереш кожата, скоро ще можеш да я носиш. Забеляза ли някакви дъбове наоколо?
— Само шубраци. И смрадлика. За танин ли си мислиш?
— Да.
— Знам как да го извличам.
— Значи знаеш повече от мен. Аз се оттеглям с поклон. Вътре има и книги.
— Знам, разгледах ги. Док! Не го души!
— Няма да го яде — увери я Джо, — ако не е подходящо за него. Котките са много придирчиви.
Докато клането вървеше с пълна сила, Дюк и майка му изпълзяха навън и се присъединиха към тях. Госпожа Фарнъм изглеждаше весела, но не поздрави никого; тя просто погледна към улова на Дюк.
— Ох, горкото малко животинче. Дюк, скъпи, как ти даде сърце да го убиеш?
— Опъна ми се и аз се ядосах.
— Това е чудесно еленско месо, Дюк — каза Хю. — Добра храна.
Жена му го погледна.
— Ти може би ще го ядеш; аз не бих могла.
— Да не си станала вегетарианка, майко? — попита Карън.
— Не е същото. Прибирам се вътре, не мога да гледам това. Карън, да не си посмяла да влезеш, преди да си се измила. Няма да ти позволя да омажеш всичко с кръв, след като идеално почистих помещенията. — Тя се запъти към убежището. — Ела, Дюк.
— След минутка, майко.
Карън разсече трупа с прекалено озлобление.
— Къде го застреля? — попита Хю.
— От другата страна на хълма. Можех да се върна много по-рано.
— Защо?
— Пропуснах една лесна мишена и разцепих една стрела в скалата. Нервност. От години не съм практикувал стрелба с лък.
— Една изгубена стрела, един труп — това си е добър лов. Запази ли върха на стрелата?
— Разбира се. Да ти приличам на глупак?
— Не, но аз приличам — отговори Карън. — Приятелче, аз почистих къщата. Ако майка е чистила нещо, то може да е само направена от нея мръсотия.
— Наясно съм с това.
— Обзалагам се, че като подуши пържолките, изобщо няма да се сети за консервите.
— Забрави.
Хю се дръпна настрана, като махна с ръка на Дюк.
— Радвам се да видя, че Грейс изглежда весела. Сигурно си я успокоил.
Дюк изглеждаше притеснен.
— Ами… Както сам каза, много е трудно да я откажа отведнъж. — После добави: — Но й определих доза. Дадох й едно питие и й казах, че може да получи още едно преди вечеря.