— Главата ли му създава проблеми? Може би малко масаж ще му помогне да се отпусне?
Карън се изхили.
— А твоята слабост, сестро моя, е, че няма да усетиш шегата, дори да те плесне по физиономията. Татко е твърдоглав и това не може да се излекува. Той няма никакви слабости, което е неговата слабост. Не ми се мръщи. Аз обичам татко. Възхищавам му се. Но се радвам, че не съм като него. Ще просна прането на бодливите храсти. По дяволите, защо татко не се е запасил с щипки за пране? Тия тръни са по-зле и от сапуна.
— Ще се справим и без щипки. Хю е свършил страхотна работа. Има всичко, като започнем с будилника…
— Който се счупи още в началото.
— … и свършим с инструментите, семената и книгите, и не знам още какво. Карън! Не излизай гола от водата!
Карън се спря, стъпила с единия крак на брега.
— Глупости. Старото Каменно лице изобщо няма да погледне. Това си е живо унижение. Чудя се дали да не му подвикна.
— Изобщо не си мисли такива неща. При тези трудни обстоятелства Джо се държи като истински кавалер. Не му усложнявай допълнително живота. Изчакай да свърша с останалото пране и ще отнесем всичко накуп.
— Добре де, добре. Но не спирам да се чудя дали той изобщо е човек.
— Човек е. Мога да гарантирам за това.
— Хмм… Барби, да не би да искаш да кажеш, че свети Джоузеф ти е правил някакви намеци?
— Не, за Бога! Но се изчервява всеки път, когато мина край него.
— Как разбираш?
— Става някакъв морав. Карън, Джо е много сладък. Ще ми се да го беше чула как обяснява за Док.
— Какво е обяснявал?
— Ами Док започва да ме приема. Вчера го бях взела на ръце, усетих, че ми натежава и казах: „Джо, Док е надебелял страшно много. Или пък винаги е бил такъв?“ Точно тогава той се изчерви. Но ми отговори с едно такова сладко сериозно изражение: „Барбара, Доктор-Ливингстън-предполагам не е точно момченце, както си мислиш. Старият Док всъщност е момиченце. И не е дебел. Ами… Разбираш ли, Док скоро ще си има бебета.“ Това го избъбри страшно бързо. Изглежда реши, че ще се разстроя. Разбира се, няма как да стане, но бях наистина изненадана.
— Барбара, нима не знаеше, че Доктор-Ливингстън-предполагам е женска котка?
— Откъде да знам? Всички се обръщат към него с „той“ и той… тя има мъжко име.
— Докторите могат да бъдат и жени. Не можеш ли да разпознаеш котараците?
— Никога не съм се замисляла за това. Док е доста пухкав.
— Ммм, да, при персийските трудно може да се разбере от пръв поглед. Но котараците определено се отличават с доста по-внушителни белези.
— Дори и да го бях забелязала, щях да помисля, че сте го кастрирали.
Стори й се, че Карън е направо потресена.
— Само гледай татко да не те чуе! Докато е жив, не би позволил да се кастрира котарак! Той смята котараците за равноправни граждани. Въпреки това ти ме изненада. Котенца, а?
— Така каза Джо.
— Аз пък да не забележа. — Карън изглеждаше озадачена. — Като се замисля, скоро не съм го вдигала на ръце. Само го милвах и се опитвах да го държа надалеч от разни неща. Напоследък хич не е безопасно да оставяме гардероба отворен; хоп и той се намърдва вътре. Търси си място, където да роди котетата. Трябваше да се сетя.
— Карън, защо продължаваш да използваш „той“ и „него“?
— Защо ли? Джо нали ти каза. Док си мисли, че е котарак и коя съм аз, че да споря с него? Винаги си е мислил така, той беше най-жизненото котенце, което сме имали. А те бяха единайсет. Барби, когато Док достигна зрялост, му уредихме среща с един породист котарак — джентълмен с родословие. Но Док нещо не го хареса и здраво го натупа. След това се отказахме да опитваме. Ммм… Летописке наша, я ми кажи от колко време сме тук?
— Шейсет и два дни. Вече направих справка; нормалният срок за котките е от шейсет до седемдесет дни.
— Значи може да се случи всеки момент. На бас, че тая нощ няма да можем да мигнем. Котките никога не раждат в нормални часове. — Изведнъж Карън рязко смени темата на разговора. — Барби, кое ти липсва най-силно? Цигарите ли?
— Вече забравих да мисля за тях. По-скоро яйцата. Яйца на закуска.
— Татко беше помислил и за това. Оплодени яйца и инкубатор. Но не успя да го построи, пък и те така или иначе щяха да се разбият. Да, и на мен ми липсват. Най-хубавото щеше да бъде, ако кравите снасяха яйца и татко бе измислил как да ги пренесе тук. Сладолед! Студено мляко!
— Масло — съгласи се Барбара. — Банани с бита сметана. Горещ шоколад.
— Стига де! Барби, струва ми се, че всеки момент ще умра пред очите ти от глад.
Барбара я ощипа.
— Не си отслабнала. Всъщност даже си понапълняла.
— Може би. — Карън млъкна и се захвана със съдовете. Малко след това каза с тих глас: — Барби, това, което се кани да направи Док, изобщо не може да се сравнява с изненадата, която аз ще им поднеса.