— Дюк! — извика Хю. — Охранявай ги!
Дюк тръгна след тях и показа главата си навън.
— Махай се! — извика Карън. — В безопасност сме. Луната грее ярко.
— Хубаво… Ще оставя вратата отворена. — Той се прибра вътре.
— Нали каза, че сутрин не повръщаш? — попита Карън.
— Не повръщам. Ох! — Отново се сгъна на две конвулсивно. — Стана ми лошо заради онова, което направи Док.
— А, това ли. Котките винаги го правят. Нека ти избърша устата, мила.
— Беше ужасно!
— Напълно нормално си е. Полезно е за тях. Заради хормоните или там не знам какво, питай Хю. Добре ли си вече?
— Така мисля. Карън! Нали ние не трябва да правим това? Аз няма да го направя! Няма!
— А? Ох, никога не бях мислила за това. А, не, не трябва — иначе щяха да ни го кажат в час по практическа медицина.
— Там не споменават сума ти неща — мрачно отговори Барбара. — Когато учех това, ми преподаваше стара мома. Но аз не мога да го направя. Мисля, че вече не ми се иска да имам дете.
— Приятелко моя — заговори Карън непоколебимо, — и двете трябваше по-рано да помислим за това. Мръдни малко, мисля, че дойде моят ред.
Малко по-късно и двете се върнаха в стаята — бледи, но крачещи уверено. Доктор Ливингстън роди още три котенца и Барбара успя да издържи на гледката, без да й се налага отново да тича към вратата. От трите новородени само третото заслужаваше внимание: малко котараче, но грамадно в своята миниатюрност. Още отсега се държеше като мъж, голямата му глава никак не искаше да излиза и Док се сгърчи от болка.
Хю веднага се захвана за работа. С цяла шепа хвана малкото телце и нежно започна да го дърпа, целият изпотен като хирург. Док измяука и го ухапа по пръста, но това нито забави, нито ускори движенията на Хю.
Внезапно котето се освободи. Той се наведе и духна в устата му. Котето веднага го възнагради с тънък, възмутен писък. Хю остави бебето и Док Ливингстън започна да го чисти.
— За малко да го изпуснем — каза Хю, треперещ.
— Старият Док не го направи нарочно — обади се тихо Джо.
— Не, разбира се. Момичета, коя от вас ще се погрижи за раната ми?
Барбара я превърза, като се заричаше, че когато й дойде времето, тя не бива, не бива да хапе!
По реда на излизане котенцата бяха късокосместо сиво, пухкаво бяло, въгленовочерно с бели гърдички и терлички на лапичките и едно пъстричко. След дълги спорове между Карън и Джо те бяха наречени Честита Нова година, Снежна принцеса Великолепна, Доктор Абаносова полунощ и Закърпеното момиче от Оз — накратко Хепи18, Маги19, Полунощ и Кръпка.
Към полунощ майката и бебетата вече бяха настанени в чекмеджето заедно с храна и вода, до тях беше поставено сандъче с пясък и всички си легнаха. Джо заспа на пода, с глава до котешкото гнездо.
След като всички утихнаха, той се изправи и си светна с фенерчето, за да види какво става вътре. Доктор Ливингстън държеше едно от котетата между предните си лапи, а трите други сучеха. Тя спря да чисти Маги и го погледна въпросително.
— Котенцата ти са много красиви, Док — каза той. — Най-хубавите бебета.
Разкошните й мустаци щръкнаха и тя измърка утвърдително.
Глава 8
Хю се облегна върху лопатата си.
— Достатъчно, Джо.
— Аз ще почистя малко около вратата.
Стояха до горния край на канавката, където потокът бе преграден с бент заради сухия сезон. От седмици цареше страшна жега; гората беше като попарена, горещината ги смазваше. Когато палеха огън, внимаваха изключително много.
Поне вече не се безпокояха толкова за мечките, както преди. Естествено, никъде не ходеха без оръжие, но Дюк беше убил толкова много месоядни и от мечия, и от котешкия род, че такива вече рядко се мяркаха наоколо.
Над бента едва се процеждаше вода, но тя беше достатъчна за напояване и домакински нужди. Без канавката досега щяха да са изгубили градината си.
Притокът на вода трябваше да се регулира всеки ден. Хю не бе направил воден шлюз. Възпираха го липсата на инструменти, метал и пълното отсъствие на дървесина. Вместо това измисли нещо друго. Мястото, където водата се отичаше от езерцето, беше постлано с кирпич, а преливникът бе облицован с полукръгли плочки. За да засилят притока на вода, те ги махнаха, изкопаха по-дълбок преливник, после отново положиха кирпичените тухли и постлаха с нови плочки. Изглеждаше доста недодялано, но свърши работа.
Дъното на канавката чак до къщата и градината беше покрито с плочки; загубата на вода бе сведена до минимум. Пещта за изпичане на тухли работеше денонощно; повечето от материала идваше от глинения бряг под къщата, но добиването на качествена глина ставаше все по-трудно.