Решиха да направят подземна гробница, като използваха целия запас от тухли; построиха кутия на дъното на гроба, след това нацепиха навеса, за да я уплътнят, и насякоха дървета, за да я покрият. Колкото и жалка да изглеждаше, те почувстваха облекчение.
На следващата сутрин положиха в гроба майката и дъщерята.
Джо и Дюк ги спуснаха вътре, като Дюк настоя баща му да остане в къщата и да се погрижи за Грейс и Барбара. Представи си колко трудно ще му бъде да спусне сам телата в гроба и да ги нагласи; не би допуснал и Джо до гроба, но имаше голяма нужда от помощник. Дюк предложи майка му изобщо да не се приближава до гроба.
Хю поклати глава.
— Мислил съм за това. Опитай се да я убедиш. Аз не успях. Нито пък Дюк. Но когато изпрати Джо да повика останалите, сестра му и дъщеря й лежаха мирно на дъното на гроба, спретнато покрити със саван. Нямаше никакви следи от усилията, които бяха положени за пренасянето им тук, от дострояването на тухлената кутия, която се оказа малка, или от най-ужасния момент, когато мъничкото телце се беше изсипало от чаршафа, с който се опитаха да свалят долу и двете едновременно. Лицето на Карън изглеждаше спокойно, а дъщеря й беше сгушена върху ръката й и сякаш спеше.
Дюк внимателно стъпи на двете тухлени стени и коленичи над нея.
— Сбогом, сестричке — прошепна той. — Съжалявам.
Той покри лицето й и внимателно излезе от гроба. По хълма се задаваше малката процесия. Хю подкрепяше жена си, а Джо помагаше на Барбара. Над убежището се вееше знамето, свалено наполовина.
Те се подредиха край гроба, Хю над главата, жена му отдясно, синът отляво, а Барбара и Джо при краката. За голямо облекчение на Дюк никой не поиска лицата да бъдат открити и майка му като че ли приемаше всичко спокойно.
Хю измъкна малка черна книга от джоба си и я отвори на отбелязаното място.
— Аз съм възкресението и животът… Гол излязох из утробата на майка си; гол ще и да се върна там. Господ даде, Господ отне.
Грейс проплака и коленете й започнаха да се подгъват. Хю пъхна книгата в ръцете на сина си, за да подкрепи жена си.
— Продължи нататък, синко.
— Отведи я, татко.
— Не, не! Искам да остана — промълви тихо Грейс.
— Дочети го, Дюк. Отбелязал съм пасажите.
— … Трупа съкровища, но не знае кой ще ги прибере… Защото съм странен при Тебе и пришелец, както всичките мои бащи. Остави ме да отдъхна, за да се съвзема… Човекът, роден от жена, е кратковременен и изпълнен с тъга… На Всемогъщия Бог предаваме тялото на нашата сестра — на нашите сестри — и полагаме телата им в земята; пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта…
Дюк спря за момент и пусна малка бучка пръст в гроба. После отново погледна в книгата и внезапно каза:
— Да се помолим.
Отведоха Грейс обратно в убежището и я сложиха в леглото. Джо и Дюк се върнаха на хълма, за да засилят гроба. Хю реши, че жена му е заспала, и започна да духа свещите. Тя отвори очи.
— Хюбърт…
— Да, Грейс?
— Казах ти. Предупреждавах те. Но ти не ме чу.
— За какво говориш, Грейс?
— Казах ти, че трябва да повикаме лекар! Но ти не го направи. Гордостта ти беше твърде голяма. Жертва дъщеря ми на олтара на своята гордост. Детенцето ми. Ти я уби.
— Грейс, тук няма лекари. Знаеш много добре.
— Ако беше истински мъж, изобщо нямаше да си търсиш извинение!
— Грейс, моля те. Да ти донеса ли нещо? Един милтаун? Или предпочиташ инжекция?
— Не, не — извика рязко тя. — Точно така ме измами, когато реших да извикам лекаря. Независимо от твоето желание. Никога повече няма да ти позволя да ме подмамиш с твоите лекарства. Нито ще ти позволя да ме докосваш. Убиец.
— Добре, Грейс. — Той се обърна и излезе.
Барбара седеше на верандата, подпряла главата си с ръце.
— Барбара, знамето трябва да е вдигнато вече — каза Хю. — Искаш ли аз да го направя?
— Толкова скоро?
— Да. Животът продължава.
Глава 10
И животът продължи. Дюк ловуваше, двамата с Джо се занимаваха със земеделие, Хю работеше по-здраво от всякога. Грейс също работеше и готвенето й се подобри — както и апетитът й; тя доста надебеля. Никога повече не спомена за това, че съпругът й е виновен за смъртта на дъщеря им.
Дори изобщо не му говореше. Когато трябваше да се обсъди някой проблем, тя разговаряше с Дюк. Спря да посещава и неделните служби.
През последния месец от бременността на Барбара Дюк пожела да говори с баща си насаме.
— Татко, нали ми каза, че всеки от нас е свободен да си тръгне, когато пожелае.