Екранът угасна, а се включи радиото:
— … не е учебна тревога! Това не е учебна тревога! Приберете се в скривалищата си! Аварийните екипи да се явят на позициите си! Не излизайте навън! Ако нямате скривалище, останете в най-добре защитената стая на вашия дом. Това не е учебна тревога! Радарът на системата за ранно предупреждение засече неидентифицирани балистични обекти, длъжни сме да приемем, че са ракети. Приберете се в скривалищата си. Аварийните екипи да се явят…
— Той говори сериозно — каза Карън със страхопочитание. — Дюк, покажи на Барб къде да отиде. Аз ще събудя Джоузеф.
Тя изхвърча от стаята.
— Не вярвам — поклати глава Дюк.
— Дюк, как да стигнем до скривалището?
— Ще ти покажа — той бавно се надигна, събра картите, като ги напъха в различни джобове. — Моите и на сестра ми са в панталона, твоите и на татко са в палтото. Да вървим. Искаш ли си куфара?
— Не!
Глава 2
Дюк я поведе през кухнята до стълбите към мазето. Господин Фарнъм вече бе слязъл до половината, носейки жена си на ръце. Тя изглеждаше заспала. Дюк рязко изрече:
— Чакай, татко! Аз ще я нося.
— Слез долу и отвори вратата!
Вратата беше направена от стомана и вградена в стената на мазето. Изгубиха няколко секунди, защото Дюк не успя веднага да се справи с ключалката й. Накрая господин Фарнъм предаде жена си на сина си и сам отвори вратата. Стълбите продължаваха надолу. Двамата понесоха отпуснатата като парцалена кукла госпожа Фарнъм, като я държаха за ръцете и краката, и я внесоха в стаята, която се разкри зад втора врата. Помещението се намираше на два метра под мазето и Барбара реши, че се простира точно под градината им. Тя отстъпи, докато Дюк внасяше госпожа Фарнъм вътре.
После се появи и господин Фарнъм.
— Барбара, веднага влизай вътре! Къде е Джоузеф? А Карън? Двамата се втурнаха по стълбите. Карън бе цялата червена, изглеждаше възбудена и щастлива. Джоузеф гледаше с див поглед, беше по тениска и панталони, бос. Той рязко спря.
— Господин Фарнъм, ще ни ударят ли?
— Боя се, че да. Влизай вътре.
Младият негър се обърна и изкрещя:
— Доктор Ливингстън предполагам!
После хукна обратно по стълбите.
— О, Господи — въздъхна господин Фарнъм и притисна юмруци към слепоочията си. После продължи с обичайния си глас: — Влизайте вътре, момичета. Карън, дръпни резетата, но се ослушвай за мен. Ще чакам колкото е възможно.
Той погледна часовника си.
— Пет минути.
Момичетата влязоха. Барбара прошепна:
— Какво му стана на Джоузеф? Да не би да изперка?
— Ами нещо такова. Доктор-Ливингстън-предполагам е името на котката ни. Обожава Джоузеф, а нас просто ни търпи.
Карън затвори вратата от тежка стомана и започна да я заключва с дебелите двайсет и пет сантиметра резета.
Изведнъж спря.
— Проклета да съм, ако я заключа напълно, докато татко е още навън!
— Изобщо не я заключвай.
Карън поклати глава.
— Ще дръпна само две резета, за да ме чуе, че заключвам. Котката може да е на километър оттук.
Барбара се огледа. Стаята имаше формата на буквата „Г“; бяха влезли през единия ръкав. До дясната стена бе опряно двуетажно легло; Грейс Фарнъм лежеше на долния етаж и все още спеше. Лявата стена беше запълнена с претъпкани рафтове; проходът между тях не бе по-широк от вратата. Таванът беше нисък и извит, изработен от гофрирана стомана. Зад ъгъла се виждаха краищата на друго двуетажно легло. Дюк не се забелязваше, но скоро се появи иззад ъгъла и започна да подрежда масата за карти. Тя го наблюдаваше с изумление как вади тестето, което бе прибрал — преди колко време? Струваше й се, че беше час, а всъщност бяха минали по-малко от пет минути.
Дюк я видя, ухили се и нареди сгъваеми столчета около масата.
На вратата се почука. Карън дръпна резетата. Джоузеф, препъвайки се, връхлетя вътре, следван от господин Фарнъм. Великолепна червеникава персийска котка скочи от ръцете на негъра и започна да души наоколо. Карън и баща й отново пуснаха резетата. Той погледна съпругата си и каза:
— Джоузеф, помогни ми да залостим вратата.
— Да, сър!
Дюк се приближи.
— Готови ли сме, капитане?
— Остана само плъзгащата се врата. Трябва да я залостим.
— Ела после да те натупам — Дюк махна с ръка към масата. Баща му се вторачи в него.
— Дюк, сериозно ли предлагаш да завършим играта, докато някой ни напада?
— Сериозен съм като четиристотин долара. А други сто ми нашепват, че никой не ни напада. След половин час ще отменят тревогата, а в утрешните вестници ще пише, че северното сияние е заблудило радара. Ще си довършим ли играта, или губиш служебно?