— Трябва ли да съм откровена?
— Кажи ми.
— Не я харесвам. Освен това се страхувам от нея; започнах да не я харесвам дълго преди да започна да се страхувам от нея. Не ми харесва начинът, по който се отнася с мен, не ми харесва как се държи с Джоузеф, не ми харесва как се отнасяше с Карън, винаги съм се възмущавала от начина, по който се държи с теб — а трябваше да се преструвам, че не го забелязвам. Презирам я за това, в което е превърнала Дюк.
— Аз също не я харесвам — от години. Доволен съм, че си тръгва. Барбара, щях да съм доволен дори ако ти не беше тук.
— Хю, за мен е такова облекчение да чуя това. Нали знаеш, че съм разведена.
— Да.
— Когато бракът ми се разпадна, аз се заклех, че никога няма да стана причина за разпадането на нечий друг брак. Чувствах вина още от нощта на атаката.
Той поклати глава.
— Забрави го. Бракът ни отдавна е мъртъв. Бяха останали само дълг и ангажименти. Поне за мен, защото тя не чувстваше никакви задължения. Любов моя, ако бракът ми беше истински, ти щеше да дойдеш при мен онази нощ и щеше да получиш само прегръдка и успокоение. Аз изгарях от жажда за любов — и ти ми даде твоята.
— Любов моя, никога повече няма да те оставя жаден.
Някъде около девет часа на следващата сутрин те се събраха пред убежището, където беше струпано имуществото за новия дом.
С иронична усмивка Хю огледа всичко, което беше взела за себе си бившата му жена. Грейс бе приела буквално поканата му да изберат „каквото поискат“; беше обрала къщата до шушка — най-добрите одеяла, почти всички инструменти, включително чайника и единствената тенджерка с крачета, три от четирите каучукови матраци, почти цялата останала храна, цялата захар, лъвския пай от всички незаменими продукти и всичките пластмасови чинии.
Хю възрази само за едно нещо: солта. Когато видя, че Грейс е заграбила всичката сол, той настоя да я разделят. Дюк се съгласи и попита дали Хю ще възрази срещу нещо друго.
Хю поклати глава. Барбара нямаше да има нищо против да си намерят заместители. „С любимия всяко място е рай.“
Дюк бе показал сдържаност, като беше взел само една лопата, една брадва, един чук, по-малко от половината гвоздеи и нито един инструмент, който беше в единична бройка. Вместо това каза, че някога може и да му се наложи да ги вземе назаем. Хю се съгласи и предложи да му помогне в делата, където един човек не би се справил сам. Дюк му благодари. И двамата мъже чувстваха неудобство и го прикриваха с необичайна учтивост.
Отпътуването бе забавено заради стоманената плоча, която щеше да покрива входа на пещерата. Теглото й беше по силите на Дюк, но носенето й бе неудобно. Трябваше да я опаковат така, че да може едновременно да я носи и да има възможност да стреля, ако се наложи.
В резултат на това трябваше да се лишат от едната меча кожа, покриваща леглото, на което бе умряла Карън. Дюк съжаляваше само за изгубеното време. Наложи се тримата мъже да направят шест курса, за да пренесат всичко, което Грейс беше опаковала.
Дюк реши, че максимумът е два курса дневно. И ако не тръгнеха скоро, този ден щяха да направят само един курс.
Най-накрая успяха да натоварят плочата на гърба на Дюк, като мечата кожа го пазеше от метала.
— Струва ми се, че е удобно — реши Дюк. — Взимайте багажите и да тръгваме.
— Добре — съгласи се Хю и се наведе над своя товар.
— Мили Боже!
— Какво има, Дюк?
— Погледнете!
Над източния склон се бяха появили очертанията на някакъв обект. Той се носеше във въздуха по курс, който минаваше встрани, но щом достигна най-близката точка, спря и зави към тях.
Обектът прелетя величествено над главите им. В първия момент Хю не можа да определи размера му; той не приличаше на нищо познато — тъмен предмет, наподобяващ плочка от домино. Но когато обектът приближи на около сто и петдесет метра над тях, му се стори, че е широк около трийсет метра и три пъти по-дълъг. Не можа да определи точните му очертания. Обектът се движеше бързо, но безшумно. Прелетя над тях, обърна посоката си и описа кръг, после пак обърна посока и се приближи към тях, вече на по-малка височина.
Хю осъзна, че е прегърнал Барбара с една ръка. Когато обектът се беше появил, тя се намираше малко по-далеч от тях и накисваше дрехите във външната вана. Сега се оказа под лявата му ръка и той усещаше, че трепери.
— Хю, какво е това?
— Хора.
Обектът беше спрял над знамето им. Вече можеха да различат хората; от двете страни на обекта се появиха глави.
Единият му край рязко се откъсна, леко се понесе надолу и се установи над пилона със знамето. Хю разбра, че това е кола с дължина около три метра и ширина около метър, в която имаше само един пътник. Не можеше да различи подробностите, нито да разбере какво я задвижва; колата скриваше долната част на тялото на пътника. Виждаха се само главата и раменете му.