Джо погледна Барбара.
— Помниш ли теорията ти за паралелните светове?
— Явно съм била права. Така ли е?
— Не. Това е най-объркващата част. Но поне едно нещо е сигурно. Барбара, Хю, Дюк, чуйте ме! Това си е нашият свят.
— Джо, абсурдно е.
— Кажи му го на него. Той знае много добре какво имам предвид под Съединени американски щати, знае къде се намира Франция. И така нататък. Няма съмнение в това.
— Хубаво… — Дюк замълча. — Може и така да е. А къде е майка ми? Защо си я оставил насаме с тоя дивак?
— Тя е много добре, обядва с него. И се чувства прекрасно. Успокой се, Дюк, мисля, че всичко ще е наред и с нас. Веднага щом приключат с обяда, ще си тръгнем.
Малко по-късно Хю помогна на Барбара да се качи в една от странните летящи машини, след това сам се метна в друга и се настани зад пилота. Установи, че седалката е удобна, а вместо колан отново усети онова странно чувство за затъване в подвижни пясъци. Неговият пилот, млад негър, който ужасно много приличаше на Джо, се огледа и безшумно вдигна колата във въздуха, като се присъедини към формиращия се във въздуха голям правоъгълник. Хю забеляза, че повече от половината коли имат пътници; всички те бяха бели, а пилотите неизменно бяха цветнокожи, като се започне от светлокафяви като яванците и се стигне до катраненочерни като жителите на островите Фиджи.
Колата, в която се намираше Хю, летеше в десния заден край. Той се огледа, за да открие другите, и почти не се изненада, когато видя, че Грейс се вози зад шефа, в центъра на първата редица. Джо се возеше точно зад тях, затрупан с котки.
Вдясно от него имаше две коли, които не се присъединиха към формацията. Едната се повъртя над купчината домакински принадлежности, събра ги в невидима мрежа и отлетя. Втората кола увисна над убежището.
Масивният блок се изстреля право нагоре, а колибката на покрива му дори не помръдна. Малката кола и гигантският й товар заеха позиция на около двайсет метра от дясната страна на строя. Летящата формация пое напред и набра скорост, но Хю не усещаше нито вятъра, нито някакво движение. Колата, която летеше от дясната им страна, изглежда, не успяваше да поддържа скоростта. Хю не можеше да види другата натоварена кола, но предположи, че лети от лявата страна.
Последното, което видя от тяхното жилище, беше следата на мястото, където се бе издигало убежището, по-голямата следа там, където се беше намирала градината на Барбара, и криволичещият белег от напоителната канавка.
Той почеса отеклата си ръка и си помисли, че онова, което се бе случило с тях, беше просто една поредица от удивителни съвпадения. Дори се почувства донякъде обиден, както би се обидил, ако го измами човек, когото е смятал за честен. Сети се за забележката, която Джо бе подхвърлил точно преди да се качат в колите: „Извадихме голям късмет, че попаднахме на образован човек. Френският е мъртъв език — той го нарече ’une langue perdue26.“
Хю изпъна врат и улови погледа на Барбара. Тя му се усмихна.
Глава 11
Мемток, Главният дворцов прислужник на лорд Протектора на област Нундей, беше отрупан с работа и щастлив. Щастлив, защото бе затрупан с работа, въпреки че сам не го осъзнаваше и непрекъснато се оплакваше, че му е трудно да изпълнява задълженията си, защото, както сам се изрази, въпреки че имаше на подчинение хиляда и осемстотин прислужници, сред тях нямаше и трима, на които спокойно да повери дори изпразването на делвите с помия, без да ги надзирава.
Току-що беше провел една приятна среща с главния готвач, на която здраво му се бе накарал. Беше изказал предположението, че от самия готвач, който бе стар и жилав, би излязло много по-добро печено от това, което предишната вечер беше поднесено на Тяхна милост. Едно от задълженията на прислугата, което Мемток бе решил да изпълнява лично, беше винаги да опитва храната на лорда, въпреки че съществуваше риск от отравяне и въпреки факта, че вкусът на Тяхна милост не съвпадаше с неговия. Това бе една от безбройните задачи, които Мемток изпълняваше изключително съвестно. Точно заради това си старание той се беше издигнал до този висок пост още в разцвета на силите си.
Главният готвач бе промърморил нещо и Мемток го отпрати с лек удар на камшика и с напомнянето, че днес готвачи се намират лесно. След това с облекчение се върна към канцеларската си работа.