— МЛЪКНИ!
— Какво? Стига ми се прави на строг баща.
— Дюк, помолих те да замълчиш и да ме изслушаш. Ще го направиш ли?
— Ами… добре. Но не ми харесва да ми крещиш в присъствието на останалите.
— Тогава говори по-тихо.
Двамата се намираха в първия коридор, близо до вратата. До тях тихо похъркваше госпожа Фарнъм. Останалите се бяха оттеглили в другия ръкав, за да не стават свидетели на скандала.
— Готов ли си да ме изслушаш?
— Готов съм, сър — студено промълви Дюк.
— Добре. Синко, аз не се шегувах. Или ще напуснеш… или ще правиш точно каквото ти кажа. Това означава и да си затваряш устата, когато ти кажа. Кое от двете избираш? Незабавно пълно подчинение с усмивка на уста? Или предпочиташ да си тръгнеш?
— Не си ли позволяваш твърде много?
— Възнамерявам да си позволявам. Убежището е нашата спасителна лодка, а аз съм нейният капитан. Заради доброто на всички смятам да поддържам дисциплина. Дори ако трябва да изхвърля някого зад борда.
— Сравнението е неподходящо. Жалко, че си служил във флота, татко. Това ти е вкарало в главата разни романтични представи.
— А аз съжалявам, че ти не си служил в армията, Дюк. Изобщо не мислиш реалистично. Та кое избираш? Ще изпълняваш ли заповедите ми, или ще си тръгнеш?
— Знаеш, че няма да си тръгна, изобщо не говориш сериозно. Та навън ме чака смъртта!
— Значи ще изпълняваш заповедите ми?
— Ами ще сътруднича. Но относно тази абсолютна диктатура — татко, тази вечер ти наблегна на факта, че си свободен човек. Е, аз също съм такъв. Ще ти съдействам, но няма да изпълнявам безумни заповеди. Колкото до това да си затварям устата, ще се опитам да бъда дипломатичен, но когато сметна, че е необходимо, ще защитавам мнението си. Свобода на словото. Това устройва ли те?
Баща му въздъхна.
— Изобщо не ме устройва, Дюк. Сега се отдръпни, искам да отворя вратата.
— Не прекалявай с шегите, татко.
— Не се шегувам. Смятам да те изкарам оттук.
— Татко… Хич не ми се иска да го казвам… но мисля, че не ти стиска. Аз съм много по-едър от теб и много по-млад.
— Знам. Нямам намерение да се бия с теб.
— Тогава да зарежем тези глупости.
— Дюк, ако обичаш. Аз построих това скривалище. Допреди два часа ти ми се подиграваше заради него, казваше, че сигурно съм ненормален. Сега, след като се оказа, че грешиш, искаш да се възползваш от него. Съгласен ли си?
— О, да, безспорно. Разбрах ти мисълта.
— И въпреки това се опитваш да ми налагаш своите идеи за управлението му. Казваш ми, че е трябвало да взема резервно радио, при положение че самият ти нищо не си донесъл тук. Не можеш ли да се държиш като мъж, да се подчиниш и да правиш каквото ти кажа? След като разчиташ изцяло на моето гостоприемство?
— Леле! Нали ти казах, че ще ти съдействам?
— Но не го правиш. Пускаш глупави забележки, пречкаш ми се, отговаряш ми, губиш ми времето, а има толкова много неща за вършене. Дюк, не ми трябва твоето съдействие при твоите условия и по твоя преценка. Докато сме в това скривалище, искам пълното ти подчинение.
Дюк поклати глава.
— Набий си в главата, че вече не съм дете, татко. Обещавам ти съдействие, но друго не мога да обещая.
Господин Фарнъм поклати глава със съжаление.
— Може би ще е по-добре, ако ти започнеш да командваш, а аз да ти се подчинявам. Но аз доста съм мислил какво да правя при тази ситуация, а ти не си. Синко, очаквах, че майка ти ще изпадне в истерия и се бях подготвил за това. Не мислиш ли, че съм предвидил и ситуация, подобна на тази?
— Как така? Пълна случайност е, че изобщо съм тук.
— Казах подобна ситуация. Можеше да е всеки друг. Дюк, ами ако се бяхме събрали с приятели вкъщи тази вечер или пък някой непознат се беше появил, като този човек, който позвъни на вратата? Щях да ги вкарам в скривалището. Предвидил съм допълнителни места. Мислиш ли, че при всичкото планиране, което съм направил, не съм предвидил, че някой ще изгуби контрол? И не съм измислил начин да го вкарам в релси?
— Как?
— В една спасителна лодка как ще разбереш кой е капитанът?
— Това гатанка ли е?
— Не. Капитанът е човекът с пистолета.
— Аха. Сигурно си скрил и пистолет тук долу. Но той не е у теб сега и значи… — Дюк се ухили. — Татко, не мога да си представя, че ще ме застреляш. Би ли могъл?
Баща му впери поглед в него, после сведе очи.
— Не. Някой непознат може би. Но ти си ми син.
Той въздъхна.
— Добре, надявам се, че ще ми съдействаш.
— Поне това мога да ти обещая.
— Благодаря ти. Сега, ако ме извиниш, имам работа за вършене.
Господин Фарнъм се обърна.
— Джоузеф!
— Да, сър?
— Намираме се в ситуация седем.