Щастливото Коте отиде да си легне и веднага заспа, без повече да се притеснява, че господарят й иска да се отърве от нея. Това се превърна в ритуал. Всяка вечер, час и половина преди Хю да изгаси лампите за лягане, той й даваше по една малка чашка от напитката.
Известно време внимателно следеше нивото на течността в бутилката. Котето често влизаше в покоите му, докато него го нямаше. Той знаеше много добре колко обича наркотика, а в неговите помещения нямаше шкафчета, които да се заключват. Рангът му позволяваше да има ключалки в стаята, но Мемток старателно пропусна да му съобщи това.
Хю спря да проверява бутилката, след като се убеди, че Котето не си пийва от нея. Всъщност я ужасяваше дори самата мисъл да краде от господаря си. Егото й не беше по-голямо от това на мишка. Тя бе едно нищожество и беше наясно с това. През целия си живот не бе притежавала нищо, нито дори име, докато Хю не й беше избрал. Благодарение на добротата му тя бе започнала да се превръща в личност, но все още искрицата беше едва забележима и най-малкото нещо можеше да провали всички усилия на Хю в тази насока. Мисълта да краде от него бе също толкова невероятна, колкото и мисълта да го убие.
Хю окуражаваше нейната увереност. Котето беше обучена прислужница в банята; той се предаде и й позволи да изтрива гърба му и да подготвя водата за ваната, да го облича и да се грижи за дрехите му. Тя бе и опитна масажистка. Понякога даже му беше приятно да усеща как малките й ръчички разтриват врата и главата му след тежкия ден, прекаран във внимателно четене на книги или в проследяване на редовете в четеца за свитъци. Общо взето, момичето се стараеше да прави всичко възможно само и само да не бъде безполезно.
— Коте, какво правиш през деня?
— Ами нищо особено. Самките в моето отделение обикновено не работят през деня, ако имат нощни задължения. Тъй като аз работя всяка нощ, ми е позволено да оставам в стаята за спане до обяд. И аз си стоя там, дори да не ми се спи, защото ако господарят на самките хване някоя от нас просто да се мотае наоколо, направо я впряга да работи. Следобедите… Ами обикновено се опитвам да остана незабелязана. Така е най-добре. Най-безопасно.
— Разбирам. Можеш да се криеш тук, ако искаш. Или не ти е разрешено?
Лицето й се озари.
— Ако ми дадете разрешително, ще мога.
— Добре, ще ти дам. Можеш да гледаш телевизия… Не, по това време няма нищо. Ммм, ти не можеш да четеш. Или пък можеш?
— О, не, господарю! Никога не бих се осмелила да подам молба.
— Хм… — Хю знаеше, че дори Мемток не би могъл да даде разрешение за обучение по четене; можеше да го направи само Тяхна милост и разрешение се даваше само след щателно проучване дали е необходимо. Освен това всяко необичайно искане от негова страна щеше да намали и без това слабите шансове да се събере с Барбара.
Но… По дяволите, мъжът трябва да се държи като мъж!
— Тук има свитъци, има и четец. Искаш ли да се научиш да четеш?
— Чичо да ни пази!
— Недей да кълнеш. Ако искаш — и ако си държиш красивата малка уста затворена, — аз ще те науча. Недей да се плашиш толкова. Не искам веднага да решаваш. Можеш да ми кажеш по-късно. Само недей да разговаряш за това с никого.
И Котето не каза на никого. Беше я страх и да мълчи, но инстинктът за самосъхранение й подсказваше, че ако докладва за това, с безоблачното й щастие ще е свършено.
За Хю Котето се превърна в нещо като семейство. Тя го изпращаше на работа усмихната, вечер го посрещаше радостна, разговаряше с него, ако той искаше да разговарят, и не си отваряше устата, ако не беше попитана нещо. Повечето вечери прекарваше пред телевизора — по-скоро Хю го наричаше така, но и в действителност си беше телевизор, цветен, триизмерен, без обичайните смущения, работещ на принцип, който му беше непознат.
Предаванията започваха всяка вечер след вечерната молитва и продължаваха, докато угаснат лампите. Голям екран беше разположен в хола, където се събираха слугите, а няколко по-малки се намираха в стаите на старшите прислужници. Хю го бе гледал няколко вечери, като се надяваше да вникне в обичаите на това странно общество, в което трябваше да се научи да живее.
След като няколко пъти погледа предаванията, той реши, че със същия успех би могъл да се опитва да изучи Съединените щати, като гледа „Гънсмоук“29. Предаването се оказа една креслива мелодрама със стилизирано действие като в китайски театър, а изглежда любимият им сюжет беше как верният слуга загива, за да може господарят му да оцелее.
29
„Гънсмоук“ (Сипзтоке) — американски уестърн сериал от 50-те години на XX век. — Бел.прев.