Ако, разбира се, имаха предвид само оттенъка на кожата — което очевидно беше така, — той не би спорил с тях. Историята поддържаше версията, че белите, с техния ужасен начин на живот, се избили един-друг почти до последния човек… като оставили невинната, милостива, щедра черна раса — обикната от Всемогъщия Чичо — да наследи Земята.
Неколцината оцелели бели, останали живи по милостта на Чичо, били гледани и пазени грижливо като деца и сега броят им отново разцъфваше под доброжелателното управление на Избраните. Поне така пишеше в книгите.
Хю можеше да си представи, че войната, която бе заличила Северна Америка, Европа и цяла Азия без Индия, беше унищожила повечето бели и почти всички китайци. Но какво се бе случило с бялото малцинство в Южна Америка, белите в Южна Африка, австралийците и новозеландците?
Въпреки че прегледа всичко, до което успя да се добере, Хю не успя да открие никакви сведения. Единственото, което се оказа сигурно, беше, че всичките Избрани бяха тъмнокожи, а слугите бяха с бели лица и обикновено по-дребни на ръст. Хю и синът му бяха по-високи от всички останали прислужници. А всички Избрани, които бе видял, бяха много високи мъже.
Дали всичките днешни бели произхождаха от австралийците? Не, не беше възможно, те бяха едри хора. А тези „Експедиции на милосърдието“ — дали не бяха походи за събиране на роби? Или погроми? Или пък наистина бяха, както пишеше в свитъците, спасителни мисии за оцелели?
Вината за всички тези противоречия се криеше в книжните клади. Хю нямаше как да разбере дали книгите са били горени наред, или техническата литература е била пощадена — защото беше ясно, че Избраните притежават технология, която бе много по-развита, отколкото онази по негово време. Струваше му се твърде невероятно да са започнали всичко от нулата.
Дали пък не беше точно така? Та науката и техниката от неговото време се бяха развили за последните петстотин години, при това повечето неща бяха открити през последното столетие, а най-удивителните открития бяха направени по-малко от петдесет години преди началото на войната. Възможно ли беше светът да се е върнал към тъмните векове, а след това, за две хилядолетия, отново да се е извисил? Разбира се, че бе възможно!
Така или иначе, Коранът беше единствената книга, която официално бе избегнала кладите. Но Хю таеше съмнения дали това е онзи същият Коран. Той притежаваше негов превод и го беше препрочитал няколко пъти.
Сега съжаляваше, че не го бе взел в убежището, защото Коранът, който беше прочел на „Езика“, не съответстваше много на онова, което си спомняше от оригиналната книга. Едно от нещата, които си спомняше, беше, че Мохамед е червенокос арабин; в този Коран непрекъснато се повтаряше, че цветът на кожата му е черен. Той беше убеден, че в Корана нямаше никакви расистки забележки. В тази „подобрена“ версия беше пълно с такива.
Освен това в този Коран бе включен един Нов завет с убит мъченически Месия. Той проповядвал своето учение и бил обесен заради това — всички религиозни свитъци бяха маркирани с бесилки. Хю нямаше никакви възражения към Новия завет; през изминалите векове може да са се появили нови откровения, а във всяка една религия те се появяват с лекотата, с която се раждат котетата. Но беше против това, че някои от думите на пророка бяха претърпели корекции очевидно за да станат подходящи за новата книга. Това не беше честно, това беше измама.
Обществената структура също му се струваше много объркана. Той бе започнал да си съставя представа за една комплексна култура, стабилна, дори неизменна. Високи технологии, малко нововъведения, гладка, ефективна — и упадъчна. Църквата и държавата бяха едно — „Един език, един крал, един народ, един Бог“. Лорд Притежателят беше глава на държавата и църквата, по волята на Чичо всичко беше негово, а лорд Протекторите, като Понс, бяха неговите епископи и притежаваха само феодални владения. И все пак имаше много свободни граждани (Избрани, разбира се — белите не се смятаха за личности) — магазинери, земевладелци, хора с различни професии. Абсолютен тоталитарен комунизъм с наченки на частно предприемачество… По дяволите, ако разбираше правилно онова, което четеше, тук съществуваха дори корпорации.
Най-голям интерес за Хю (като не се броеше това, че съгласно закона неговият статут се равняваше на нула) представляваше системата за наследяване. Семейството беше всичко, но бракът нямаше никаква стойност — съществуваше, но не бе нещо важно. Наследството се предаваше по женска линия, но властта се упражняваше от мъжете.