— Ние смятаме, че са хазартни игри. Ние не сме против риска, но загубите изобщо не ни допадат. Ако възнамеряваш да губиш, разчитай само на своите средства.
— Но това не е хазарт, а съвсем сигурен бизнес — все едно се сродяваме с Тяхна благодат. Семейството…
— Ние решихме, че е за доброто на семейството. Скоро ще дойде и твоят ред. А ние желаем да доставим удоволствие на лорд Притежателя не по-малко от теб. Но не и с пари, с които семейството не разполага.
— Можеш да вземеш назаем. Лихвата ще бъде само…
— Нали искаше да си тръгваш, Мрика? Видяхме те, че си тръгваш. — Понс вдигна тестето карти и започна да ги разбърква.
По-младият Избран изсумтя и напусна.
Понс започна да реди пасианс. След известно време рече на Джо:
— Понякога този младеж толкова ме дразни, че с удоволствие бих променил завещанието си.
Джо го погледна озадачено.
— Мислех, че не можеш да го обезнаследиш.
— О, не! — Тяхна милост изглеждаше шокиран. — Дори селяните не могат да го направят. Докъде щяхме да я докараме, ако на Земята лисваше стабилност? Дори не бих си го и помислил, даже и законът да разрешаваше; той е мой наследник. Просто си мислех за слугите.
— Не те разбирам — рече Джо.
— Ами, нали знаеш… Не, може би не знаеш. Непрекъснато забравям, че не си израснал сред нас. В завещанието ми аз се разпореждам с вещите, които са лично мое притежание. Те не са чак толкова много… украшения, свитъци и други подобни. Стойността им е примерно около милион. Дребна работа. Ако не се броят домашните слуги. Само домашните. Не говоря за слугите на щат или във фермите, или в другите предприятия. Нашият обичай изисква всичките слуги да се упоменат поименно в завещанието. В противен случай те са длъжни да последват в задгробния живот своя Чичо — в случая мен — след неговата смърт. — Той се ухили. — Страхотен майтап ще бъде, когато след смъртта ми Мрика открие, че тепърва ще трябва да събира пари, за да си наеме хиляда и петстотин — две хиляди слуги, или ще трябва да затвори дома и да се изнесе на палатка. Направо си го представям! Този младеж не може дори да се изпикае без четирима слуги да му държат инструмента. Съмнява ме дали изобщо може сам да си обуе обувките. Хю, ако сега ми кажеш да поставя черната дама върху червения поп, ще те ударя с камшика. Изобщо не съм в добро настроение.
— Нима си пропуснал някой ход? — изрече бързо Хю. — Не съм забелязал.
— Тогава защо си се втренчил в картите? — Хю наистина се беше вторачил в масата, опитвайки се да остане незабелязан. Караницата между Понс и неговия племенник го бе изнервила. Но той беше попил всяка дума, намираше я за изключително интересна.
Понс продължи:
— Кое би предпочел, Хю? Да ме последваш в Рая? Или да останеш тук и да служиш на Мрика? Не бързай да ми отговаряш. Но те предупреждавам, че до година след моята смърт ще бъдеш принуден да си гризеш пръстите на краката, за да не умреш от глад… докато Раят е много хубаво място, поне така казва Светият свитък.
— Труден избор.
— Е, на теб няма да ти се наложи да избираш. Никога няма да разбереш какво те очаква. На слугата не му се полага да знае много, за да служи добре на своя господар. Онзи негодник Мемток непрекъснато ми върви по петите и ме моли за честта да ме съпроводи в Рая. Ако смятах, че е искрен, щях да го уволня за некадърност. — Понс събра картите. — Да върви по дяволите това хлапе! Изобщо не става за компания, но така ми се искаше да поиграя бридж! Джо, трябва да научим повече хора да го играят. Да не можем да си намерим четвърти е много неприятна работа.
— Разбира се — съгласи се Джо. — Веднага ли?
— Не, не. Искам да играя, не да гледам как някакъв начинаещ се обърква на всеки ход. Започвам да се пристрастявам. Помага ми да забравя за тревогите.
Внезапно Хю беше осенен от една мисъл.
— Понс, ако нямаш нищо против още един слуга да се включи в играта…
Лицето на Джо просветна.
— Но да, разбира се! Той…
— Барбара — прекъсна го бързо Хю, преди Джо да успее да спомене името на Дюк.
Джо примигна. След това веднага възприе идеята.
— Той — имах предвид Хю — щеше да предложи слугинята на име Барбара. Добър играч на бридж.
— Я виж ти! Да не си преподавал бридж под стълбите, а? — Понс се поколеба и добави: — Барбара? Това име не ми е познато. Не е някой от висшите прислужници.
— Помниш я — каза Джо. — Тя беше с нас, когато ни прибра. Онази, високата.
— А, да. Разбира се! Джо, да не би да искаш да ми кажеш, че една самка може да играе тази игра?
— Тя е много добър играч — увери го Джо. — Играе по-добре от мен. Господи, Понс, тя ще те бие с лекота, не съм ли прав, Хю?