Понс изглеждаше раздразнен. Той се поколеба и после каза:
— О, проклятие. Млякото няма да се вкисне, ако закъснее малко. Цепи картите.
Хю не ги докосна. Понс попита:
— Не ме ли чу?
Хю се изправи. Сърцето му биеше силно и той усети тръпките на страха.
— Понс, Барбара усеща божа. Трябва веднага да нахрани близнаците. Не мога да те накарам да я пуснеш, но ако мислиш, че ще играя карти, докато не й позволиш да си тръгне — значи си изгубил ума си.
Известно време големият мъж го гледаше безизразно. След това внезапно се ухили.
— Хю, харесвам те. Ти направи нещо подобно и преди, нали? Предполагам, че тази самка е твоя сестра.
— Не е.
— Тогава значи ти си този, който си е изгубил ума. Знаеш ли, че се размина на косъм със смъртта?
— Сигурно.
— Съмнява ме. Изобщо не ми изглеждаш разтревожен. Харесвам куражлиите, дори и да са слуги. Много добре, ще кажа да донесат момчетата. Те могат да сучат, докато играем.
Донесоха близнаците и Хю веднага разбра, че това са най-хубавите, най-здравите и най-сладките бебета, които някога се бяха раждали; той го каза на Барбара. Не можа да се добере до тях, тъй като Понс взе по едно във всяка ръка, посмя се малко е тях, духна им в лицата и ги погъделичка.
— Хубави момчета! — из боботи той. — Хубави момчета, Барба. Същински малки дяволчета! Давай, малкия, свий юмруче! Хайде, удари още веднъж Чичо в носа. Как си ги кръстила, Барба? Имат ли си имена?
— Този се казва Хю…
— А? Хю има ли нещо общо с тях? Или просто той така си мисли?
— Той им е баща.
— Я виж ти! Хю, може и да си грозен, но явно имаш и други качества. Ако Барба знае какво говори. Как се казва другият?
— Това е малкият Джо. Карл Джоузеф.
Понс погледна Джо и вдигна вежда.
— Значи разни самки си кръщават децата на теб, а, Джо? Трябва да те наблюдавам внимателно. Какво даде на Барба?
— Моля?
— Подарък по случай раждането, глупак такъв. Дай й този пръстен, който носиш на ръката си. Толкова много деца са кръстени на мен, че се наляга да поръчвам по цели кошове с дрънкулки; те знаят, че това ме задължава да им правя подаръци. Хю е голям късметлия, той няма какво да даде. Хей, Хюи има зъбче!
Хю трябваше да подържи бебетата, докато те се настаняваха за комбиниран с кърмене бридж. Барбара ги взимаше едно по едно и играеше със свободната си ръка. Край детето, което не се хранеше, се суетяха глухонемите прислужници, а когато храненето приключи, ги отнесоха обратно. Въпреки сложната ситуация Барбара не играеше зле, даже се представи много добре. Когато дългата игра завърши, най-много точки събра Понс, на второ място беше Барбара, а Джо и Хю бяха на последните две места. За да се получи този резултат, Хю беше мамил съвсем леко — на Понс и Барбара просто им идваха добри карти, когато бяха партньори; бяха направили два малки шлема.
Понс беше в отлично настроение.
— Барба, ела тук, малка моя. Кажи на своята началничка, че съм наредил да намери дойка за твоите близнаци и че искам ветеринарят да ти спре млякото. Искам колкото се може по-скоро да станеш мой редовен партньор на бридж — или противник. Ти играеш като истински мъж.
— Да, сър. Може ли тази жена да попита нещо?
— Може.
— Предпочитам сама да ги кърмя. Само те са ми останали.
— Е, какво да кажа… — Той сви рамене. — Явно днес ми е ден за упорити слуги. Страхувам се, че и двамата сте още диваци. Малко бой с камшика ще ти е от полза, самке. Добре, но ще ти се налага да играеш с една ръка понякога; няма да позволя децата да ми спират играта. — Той се ухили. — Освен това ми се иска от време на време да виждам малките разбойници, особено онзи, който хапе. Можеш да си вървиш. Свободна си.
Барбара беше освободена толкова внезапно, че двамата с Хю едва успяха да си разменят усмивки. Той се надяваше, че ще може да я изпрати, да си уреди частна визита. Но Тяхна милост не го освободи, така че той остана — с топлина в сърцето; това беше най-щастливият момент от доста време насам.
Понс обсъди с него материалите, които беше превел, и че нито един от тях не дава възможност за някакви нови бизнес начинания.
— Но ти не се притеснявай, Хю. Продължавай да ровиш и все някога ще открием руда.
Разговорът премина към други теми, като Хю продължаваше да стои в стаята. Той установи, че Понс е интелигентен събеседник, който се интересува от всичко и е готов да слуша, не само да говори. За Хю той беше превъплъщение на идеалния джентълмен декадент — изтънчен, космополитен, циничен и обезверен, дилетант в изкуствата и науките; нито милостив, нито жесток; не се впечатляваше от собствения си ранг и не беше расист — той се отнасяше към Хю като към интелектуално равен нему.