Понс отиде до прозореца и известно време постоя там, като се взираше в силуета на планините на фона на залеза.
— Но пък ако сега горе захладнее, много бързичко ще ги изкараме оттам, нали, Джо?
— Ще притичат обратно с подвити опашки — съгласи се Джо. Хю ги погледна изненадано.
— Понс има предвид бегълците — обясни Джо, — които се крият в планините. Когато ни намериха, те сметнаха и нас за бегълци.
— Бегълци и няколко аборигени — допълни Понс. — Диваци. Горките същества, те никога не са се докосвали до цивилизацията. Трудно е да ги спасим, Хю. Те не стоят като теб на открито, в очакване да ги приберем. Хитри са като вълци. Щом зърнат някаква сянка в небето, веднага замръзват на място и никак не можем да ги забележим от въздуха. Освен това избиват дивеча. Естествено, ние бихме могли да ги подпалим и с лекота да ги измъкнем оттам, но така ще измре и дивечът, а това не е желателно. Хю, та ти сам си живял там, би трябвало да си разбрал как стоят нещата. Как можем да ги изловим, без да застрашим дивеча?
Господин Хю Фарнъм се поколеба само колкото да формулира правилно отговора си.
— Тяхна милост знае, че този човек е просто слуга. Той никога не би се осмелил да предположи, че незначителните му предложения биха могли да спомогнат за гениалното решение на проблема, който, без съмнение, отдавна занимава ума на Тяхна милост.
— Какво ти става, дявол те взел! Престани, Хю. Наистина искам да чуя твоето мнение.
— Това беше моето мнение, Понс. Аз съм просто слуга. Симпатизирам на бегълците. И на диваците. Не съм дошъл тук по своя воля. Бях доведен насила.
— Така е, но нали не съжаляваш за това? Естествено, че те заловихме, дори Джо беше заловен. Но имаше проблеми в комуникациите. Сега вече виждаш разликата. Знаеш.
— Да, знам.
— Тогава разбираш колко се е подобрило положението ти. Сега не спиш ли в по-добро легло? Не се ли храниш по-добре? Чичо! Когато те прибрахме, ти беше полумъртъв от глад и пълен с паразити. Преживявахте от непосилен труд, сам го видях. Аз не съм сляп, не съм и глупав; в моето семейство дори най-нисшият слуга не работи и наполовина толкова много, колкото ви се налагаше на вас, и спи в по-хубава постеля — да не говорим за вонята. Едва издържах на онази смрад, която изчезна чак след дезинфекцията, а що се отнася до храната, ако изобщо може да се нарече така, всеки слуга в тази къща би отвърнал глава при вида на онова, с което се хранехте. Не е ли истина?
— Истина е.
— Тогава?
— Предпочитам свободата.
— Свобода! — изсумтя Тяхна милост. — Понятие, също толкова въображаемо, колкото и „призрак“. Безсмислица. Хю, трябва да се позанимаваш малко със семантика. Съвременна семантика, разбира се. Съмнява ме, че по твое време е съществувала такава наука. Ние всички сме свободни — да следваме указаните ни пътеки. Също както камъкът е свободен да падне, след като го хвърлиш във въздуха. Никой не е свободен в абстрактния смисъл на думата, който ти използваш. Смяташ ли, че аз съм свободен? Свободен да си разменя мястото с теб, да речем? А и да можех, дали щях да го направя? На бас, че щях! Ти нямаш никаква представа за моите тревоги, за моята работа. Понякога лежа през нощта, без да мога да заспя, чудейки се по какъв път да поема — в отделението на слугите няма да откриеш такива тревоги. Те са щастливи, те няма за какво да се тревожат. Но аз съм длъжен търпеливо да нося своето бреме.
Хю го погледна с упорито изражение на лицето. Понс се приближи към него и прехвърли ръка през раменете му.
— Ела, да обсъдим това като две цивилизовани същества. Аз не съм от онези суеверни личности, които вярват, че слугите не могат да мислят, защото цветът на кожата им е бял. Предполагам, че вече си го разбрал. Нима не съм показвал винаги уважение към твоя интелект?
— Ами… показвал си.
— Така е по-добре. Нека ти обясня някои неща — Джо знае кои, — а после ще можеш да ми задаваш въпроси и ще постигнем взаимно разбирателство. Първо — Джо, ти си виждал тук-там Избрани, които са „свободни“, както би ги описал нашият приятел Хю. Кажи му.
Джо изсумтя.
— Хю, трябва да ги видиш… И после ще благодариш, че ти е позволено да живееш в семейството на Понс. Сещам се само за една фраза, с която мога да ги опиша. Бедните черни отрепки. Също като белите отрепки, които живееха на брега на Мисисипи. Бедните черни отрепки, които не знаят какво ще ядат следващия път.
— Разбирам.
— И аз мисля, че разбирам — съгласи се Тяхна милост. — Много изразителна фраза. С нетърпение очаквам деня, в който всеки човек ще има слуги. Това няма как да се случи за един ден, ще трябва да мине доста време, за да се осъществи. Но моят идеал е всеки Избран да има слуги и за тях ще се грижат така, както в моето имение. Това е моят идеал. А междувременно правя всичко, което е по силите ми. Грижа се за добруването им от деня, в който се родят, до деня, в който Чичо ги повика у дома. Те няма от какво да се страхуват, те живеят в пълна безопасност — която няма да получат, ако живеят в онези планини; нещо, което според мен ти знаеш много добре. Те са щастливи, никога не се преработват — докато аз го правя непрекъснато — и се забавляват, което аз не мога да кажа за себе си. Тази игра бридж днес — така не съм се забавлявал от месец! Освен това никога не са наказвани, освен когато не трябва да им се покаже, че грешат. Налага се да го правя, сам видя колко глупави са някои от тях. И не си помисляй даже, че те отнасям към тази категория… Не, мога честно да заявя, че си напълно способен да ръководиш другите слуги, независимо от цвета на кожата ти. Говоря за обикновените слуги. Честно, Хю, ти наистина ли смяташ, че те ще могат сами да се грижат за себе си толкова добре, колкото аз се грижа за тях?