Джо рече:
— Хю, защитата трябва да покрива не само самите карти, но и игрите.
— Разбира се. Ако не купуват картите на Тяхна милост, те няма да имат право да играят играта. Това трудно може да се постигне, защото всеки може да фалшифицира едно тесте карти. Но монополът трябва да го обяви за незаконно действие.
— И не само карти като тези, а всякакъв вид карти. Бридж може да се играе и ако на картите са написани само цифри.
— Да. — Хю се замисли. — Джо, в убежището имаше една кутийка за скрабъл.
— Все още е тук. Учените на Понс спасиха всичко. Хю, разбирам какво целиш, но никой тук не би могъл да научи скрабъл. За това трябва да се знае английски.
— Че какво ни пречи да преоткрием скрабъла — този път на Езика? Ще накарам слугите ми да преброят с каква честота се използват отделните букви в азбуката и още утре ще направя нов скрабъл, е дъска и плочки, и правила, които да са съобразени с Езика.
— Какво, в името на Чичо, е скрабъл?
— Това е друга игра, Понс. Доста интересна. Хубавото е, че нея можем да продаваме по-скъпо, отколкото тесте карти.
— Това не е всичко — каза Хю. Той започна да брои с пръсти. — Не се сърди човече, Монопол, табла, Черен Петър, домино, анаграми, покер и пъзели — виждал ли си нещо такова тук?
— Не.
— Те се играят от хора на всякаква възраст и са с най-различни нива на трудност. Конструктори. Зарове — хиляди игри със зарове. Джо, тук има ли казина?
— Има нещо такова. Има места за хазартни игри и мнозина играят вкъщи.
— Рулетка?
— Не вярвам.
— Направо не ми се мисли, докъде можем да стигнем. Понс, ще трябва по цяла нощ да си броиш парите.
— За това имам слуги. Ще ми се да разбера за какво говорите. Ще ми бъде ли позволено да попитам?
— Извинявай. Двамата с Джо говорим за разни древни игри… не само за игри, но и за всякакъв вид забавления, които сме имали някога и са били загубени. Поне така си мисля. Джо?
— Единственото познато нещо, което съм виждал, е шахът.
— Нищо чудно, че се е запазил. Понс, работата е там, че всяка една от тези игри може да ти донесе пари. Разбира се, вие също имате игри. Но тези ще са нещо съвсем ново! Пинг-понг… Стрелба с лък! Джо, тук има ли такива неща?
— Не.
— Билярд. Хайде, стига вече. И без това изброихме достатъчно. Понс, сега най-важното е да си осигурим покровителството на Тяхна благодат над всичко това — и мисля, че се сещам как да го определим за вдъхновение свише. Било е чудо.
— Какво? Глупости! Не вярвам в чудеса.
— Никой не иска от теб да вярваш. Виж сега, ние бяхме открити на земята на Притежателя — и човекът, който ни откри, си ти. Това не изглежда ли така, сякаш Чичо е поискал нашето съществуване да стане известно на Притежателя? И че ти, като лорд Протектор, си го пазил за него?
Понс се усмихна.
— Тази теория може да бъде оспорена. Може да ни излезе много скъпо. Но водата не може да се кипне, ако не се поддържа огъня, както обичаше да казва моята леля. — Той се изправи. — Хю, искам да видя тази игра на скрабъл. Скоро. Джо, ще намерим време и за теб, да ми обясниш другите неща. Това е. Свободни сте и двамата.
Котето вече спеше, когато Хю се върна в покоите си, но беше оставила бележка за него:
„О, скъпи, толкова съм щастлива, че те видях!!! С нетърпение чакам следващия път, когато Тяхна милост ще ни повика да играем отново бридж! Каква душица е той! Дори и да е толкова недосетлив за някои неща. Но той поправи грешката си, а това е присъщо на истинските джентълмени.
Срещата с теб ме развълнува толкова силно, че едва мога да пиша, а Котето чака, за да отнесе отговора ми при теб.
Близнаците ти пращат целувки, много лигави целувки. Обичам те, обичам те, обичам те!
Хю прочете бележката на Барбара със смесени чувства. Той споделяше нейната радост от повторното им събиране, колкото и кратко да беше то, и също очакваше с нетърпение момента, когато Понс ще си направи удоволствието да им позволи да бъдат заедно. А що се касае до останалото… По-добре да се опита да я измъкне оттук, преди да придобие робски манталитет! Да, Понс беше джентълмен в общоприетия смисъл. Той осъзнаваше своите задължения, бе великодушен и щедър по отношение на своите поданици. Истински джентълмен.
Но той беше и проклет кучи син! И Барбара не трябваше да забравя този факт. Да го игнорира, да — просто нямаше как. Но не и да го забравя.
Той трябваше да я освободи.
Но как?
Хю се мушна в леглото.
След като цял час се въртя, без да може да заспи, той стана, отиде в дневната и застана до прозореца. На фона на нощната тъмнина виждаше още по-тъмните очертания на Скалистите планини.