Някъде там живееха свободни хора.
Той можеше да счупи прозореца, да се отправи към планините и да се изгуби из тях още преди разсъмване — трябваше просто да се промъкне край дремещия портиер или да се възползва от дадената му власт, олицетворявана от камшика, и просто да премине, без да се съобразява с пазача. Не се вземаха някакви особени мерки, които да задържат слугите вътре. Стражата се поставяше по-скоро за да пречи на външни хора да влязат. Повечето слуги бяха като кучетата, дори не помисляха за бягство.
Кучета… Едно от задълженията на началника на жребците беше да се занимава с хрътките.
Ако се наложеше, можеше да убие куче с голи ръце. Но как щеше да избяга с две бебета в ръце?
Той отиде до шкафа, наля си чаша „Щастие“, изпи я и се върна в леглото.
Глава 16
През последвалите дни Хю беше изключително зает с преработването на играта скрабъл и с превеждането на „Пълен сборник от игри“ на Едмънд Хойл, диктуваше правилата и описанията на игри и развлечения, които не бяха споменати в книгата на Хойл (като пинг-понг, голф, водни ски), и често се срещаше с Понс и Джо, за да играят бридж.
Последното беше най-приятното. С помощта на Джо той научи неколцина Избрани на играта, но най-често играеха четиримата: с Джо, Понс и винаги с Барбара. Понс се отдаваше на играта е ентусиазма на новопокръстен; когато беше в резиденцията, той играеше бридж във всяка свободна минута и винаги с едни и същи партньори — най-добрите възможни играчи.
На Хю му се струваше, че Понс наистина харесва Барбара, както и котката, която винаги наричаше „Докливстнипсум“ и никога „Док“. Понс се отнасяше е котките като с равни, така че Док, както и всяка друга котка, можеше по всяко време да скочи в скута му, дори в момент на анонсиране. След като постепенно опозна Барбара, той започна да показва същото внимание и привързаност и към нея, като винаги я наричаше „Барба“ или „дете“ и никога не говореше за нея като за „то“. Барбара се обръщаше към него с „Понс“ или „Чичо“ и очевидно се чувстваше отлично в неговата компания.
Понякога Понс оставяше Хю и Барбара насаме, веднъж дори за цели двайсет минути. Тези минути бяха истинско съкровище, чиято стойност не можеше да се изчисли; те не се осмеляваха да рискуват загубата на тази привилегия и се задоволяваха само с това да се държат за ръце.
Когато настъпваше време да се кърмят момчетата, Барбара съобщаваше на Понс и той заповядваше да ги донесат. Веднъж заповяда да ги донесат, когато не беше необходимо; каза, че не ги бил виждал от седмица и иска да разбере колко са пораснали. Така че играта трябваше да почака, докато „чичо“ Понс се въргаляше край тях на килима и издаваше разни странни звуци.
След това заповяда да ги отнесат; пет минути с бебетата бяха достатъчни. Но каза на Барбара:
— Дете, те растат като захарна тръстика. Надявам се, че ще доживея да ги видя напълно пораснали.
— Ти ще живееш още дълго, Чичо!
— Може би. Надживял съм дванайсетина дегустатори на храната, но това не променя нещата. А от нашите момчета ще станат прекрасни лакеи. Представям си ги как сервират на банкетите в двореца — главната резиденция имам предвид, не тази колиба. Кой е наред да раздава?
На няколко пъти Хю видя Грейс, но само за броени секунди.
Ако той се появяваше в покоите на Понс в нейно присъствие, тя веднага напускаше стаята с изражение на крайно неудоволствие на лицето. Ако Барбара се появяваше по-рано от Хю, Грейс никаква не се забелязваше. Беше очевидно, че в покоите на Понс тя се чувства като у дома си. Освен това бе пределно ясно, че както и преди, тя не може да търпи Барбара и мрази Хю. Но никога не каза нищо — явно се беше научила, че не трябва да противоречи на Тяхна милост.
Грейс вече официално топлеше леглото на Тяхна милост. Хю научи това от Котето. Самките винаги разбираха кога лордът се намира в резиденцията по това дали Грейс е долу или в покоите му. Тя нямаше никакви други задължения и даже Мемток нямаше право да я наказва. Освен това всеки път, когато Хю я виждаше, беше облечена в разкошни дрехи и обсипана с бижута.
Също така бе станала ужасно дебела. Толкова беше затлъстяла, че Хю изпита облекчение, че вече не е длъжен да дели леглото си с нея. Вярно, че всички жени, които топлеха леглата, бяха дебели по стандартите на Хю. Дори Котето беше доста пищна според възгледите от двайсети век. Всяко американско момиче с нейните размери щеше поне да се опита да мине на диета. Но Котето ужасно се притесняваше от това, че не може да напълнее повече и непрекъснато питаше Хю дали я харесва такава.